Тя събира смелост да вдигне очи, да прекоси моста, който той е построил помежду им, и оставя погледа си да довърши пътуването, да проследи пътя си по ръката й, по китката му и нагоре по неговата ръка, където знае, че я очакват очите му… но в този миг нещо друго привлича вниманието му. Тъмно петно на възвишението зад тях.
Баща й, покровителствен както винаги, ги е последвал и сега наблюдава от билото. Тя усеща погледа му върху себе си, знае, че той наблюдава най-вече нея, знае и че е забелязал пръстите на Матю върху нейните. Тя свежда поглед, бузите й пламват и нещо се раздвижва дълбоко и ниско в корема й. По някакъв начин, макар да не е сигурна защо, изражението на татко, присъствието му на хълма поставят последните й усещания рязко на фокус. Дава си сметка, че любовта й към Матю — понеже това изпитва, любов — е любопитно сходна на чувствата й към татко: желанието да бъде ценена, да очарова, неистовата необходимост да я смятат за умна и забавна…
Сафи спеше дълбоко на лежанката до огъня с празна чаша в скута и със сънена усмивка на уста и Пърси въздъхна облекчено. Това поне беше нещо. Капакът на прозореца висеше, още нямаше и следа от причината Джунипър отново да изгуби паметта си за кратко, но поне на домашния фронт всичко беше спокойно.
Пърси се спусна от дъската на прозореца, скокна върху покривните камъни и се помъчи да се задържи върху мократа площадка, понеже някогашният ров беше мокър и бързо се надигаше — вече беше над глезените й. Точно както предполагаше — щяха да й трябват инструменти, за да закрепи капака както трябва.
Пърси се затътри покрай замъка към вратата на кухнята, отвори я и влетя вътре, далече от дъжда. Контрастът беше освежаващ. Топлата и суха кухня с ухаещата на месо пара, в която бръмчащата електрическа светлина беше толкова уютна, че Пърси едва не се поддаде на желанието да свали подгизналите дрехи, гумените ботуши и мръсните чорапи и да се сгуши на рогозката пред печката, без да свърши нищо от онова, което имаше за вършене. Да заспи с детинската сигурност, че някой друг ще се погрижи.
Усмихна се, улови тези мисли като змийчета за опашките и ги изхвърли. Нямаше време да мечтае да спи, още по-малко — да полегне на пода на кухнята. Примигна силно заради стичащите се по лицето й капки и се запъти да вземе кутията с инструментите. Тази вечер щеше да закове капака, а утре на светло щеше да го поправи.
Сънят на Сафи се гънеше като панделка. Времето, мястото се променяха, но основният образ си оставаше като тъмно петно на ретината, когато лежиш със затворени очи срещу слънцето.
Татко.
Сега Сафи е по-малка, на дванайсет. Качва се по стълбите, от двете й страни се издигат каменни стени и тя поглежда назад през рамо, понеже татко й е казал, че медицинските сестри ще престанат да идват, ако разберат. 1917 година е и се води война. Татко е отсъствал, но вече се е върнал от фронта и както са им казвали безброй медицински сестри, си е дошъл от прага на смъртта. Сафи се качва по стълбите, понеже с татко играят нова игра. Тайна игра: тя му разказва неща, които я плашат, когато е самичка, обаче неговите очи греят възторжено. Вече няколко дни се забавляват така.
Изведнъж времето в съня й се премества няколко дни по-рано. Сафи вече не се качва по студените каменни стълби, а лежи в леглото си. Събужда се сепнато. Самичка е и е уплашена. Протяга ръка към близначката си, както винаги, когато сънува кошмар, но леглото до нея е празно и студено. Цяла сутрин скита по коридорите и се старае да запълни дните, изгубили форма и значение, мъчейки се да избяга от кошмара.
И сега седи, опряла гръб на стената в стаята под спираловидното стълбище. Само тук се чувства в безопасност. Откъм кулата се носят звуци, камъните въздишат и пеят, а тя затваря очи и слуша всичко. Нечий глас прошепва името й.
За един щастлив миг си мисли, че близначката й се е върнала. А после в мъглата вижда него. Седи на дървена пейка до далечния прозорец, с бастун в скута. Татко обаче е много променен, вече не е силният млад мъж, който замина на война преди три години.
Дава й знак да се приближи и тя не може да откаже.
Приближава бавно, уплашена от него и от новите му сенки.
— Липсваше ми — казва той, когато тя стига до него. Нещо в гласа му е толкова познато, че целият копнеж, натрупал се по време на отсъствието му, започва да се надига. — Седни до мен — казва той — и ми кажи защо изглеждаш толкова уплашена.