И тя го прави. Разказва му всичко. За съня, за човека, който идва за нея, за страшния мъж, който живее в калта.
Том най-сетне стигна в замъка и установи, че това изобщо не е лампа. Сиянието, към което беше вървял, фарът, който помага на моряците да пристигнат благополучно у дома, всъщност беше електрическа светлина, струяща от един от прозорците на замъка. Забеляза, че един от капаците се е откачил и прозорецът вече не е затъмнен.
Когато влезеше вътре, щеше да им предложи да го поправи. Джунипър му разказа, че сестрите й самички поддържат замъка, понеже заради войната са останали без никаква прислуга. Том не беше голям майстор, но можеше да се справи с чука и пироните.
Поразведрен, той нагази във водата, събрала се в ниското място край замъка, и се заизкачва по предните стълби. Спря на входа и се огледа. Косата, дрехите и обувките му бяха напълно мокри, все едно беше преплувал Ламанша, но в крайна сметка се беше добрал дотук. Свали платнената си торба от рамото и зарови вътре — търсеше сладкото. Ето го. Извади буркана, притисна го към гърдите си и го опипа, за да провери дали не е счупен.
Всичко беше наред. Може пък да му беше провървяло. Том, усмихнат, прокара ръка по косата си, за да се среши, почука на вратата и зачака с бурканчето сладко в ръка.
Пърси изруга и стовари дланта си върху кутията с инструменти. Къде, за бога, беше проклетият чук? Напрегна се, за да си спомни кога за последен път го бе използвала. Беше ремонтирала тирада курника на Сафи, разхлабените дъски в жълти шарки на балюстрадата на стълбището в кулата… Не помнеше ясно да е прибирала чука в кутията, но беше сигурна, че го е сторила. Много внимаваше за тези неща.
По дяволите!
Пърси опипа отстрани, промуши ръка между копчетата на дъждобрана си към джоба на панталона и с облекчение напипа торбичката с тютюна. Изправи се, измъкна цигарената хартия, опита се да я предпази от капките, които се стичаха от ръкавите, косата и носа й. Поръси тютюн в гънката, после я близна и я залепи, а накрая стисна цилиндърчето между пръстите си. Драсна клечка и дръпна силно. Вдъхна превъзходния тютюн, издиша навън безсилието си.
Тази вечер изобщо нямаше нужда да губи чука. Джунипър се беше върнала с тайнствено кърваво петно на блузата, беше съобщила, че ще се жени, да не говорим за собствената й среща този следобед с Люси…
Пърси отново дръпна от цигарата и изтри нещо от окото си, докато издишаше. Сафи не го беше направила нарочно, тя не знаеше нищо за случилото се с Люси, за любовта на Пърси и за загубата й. Пърси много внимаваше да не се издаде. Допускаше, че е възможно близначката й да е видяла или чула нещо, или някак да се е досетила за нещо, за което не бива, но въпреки това. Сафи не беше човек, който ще натрие носа на Пърси в нещастието й. Тя по-добре от всеки знаеше какво е да ти отнемат любимия човек.
Разнесе се шум и Пърси притаи дъх и се ослуша внимателно. Не чу нищо повече. Представи си как Сафи спи на лежанката с празна чаша от уиски, кипната в скута й. Сигурно тя се беше размърдала и чашата бе паднала. Пърси огледа тавана, почака още малко и реши, че явно е станало точно така.
Нямаше време да се мотае и да тъгува за изгубеното минало. Стиснала цигарата между устните си, тя продължи да рови сред инструментите.
Том отново почука и остави бурканчето със сладко до вратата, за да разтрие ръце. Замъкът сигурно беше огромен, кое знае колко време беше нужно да се слезе от горе! Мина около минута, той се извърна с гръб към вратата, наблюдаваше как дъждът се стича от стрехите и се зачуди как така на човек му е по-студено, когато е мокър, но на завет, отколкото когато стои под поройния дъжд.
Отново погледна надолу и забеляза, че в непосредствена близост до замъка се събира повече вода, отколкото по-нататък. Веднъж в Лондон, както си лежаха в леглото и той разпитваше Джунипър за замъка, тя му разказа, че някога в Милдърхърст имало ров, който баща й наредил да запълнят след смъртта на първата му съпруга.
— Сигурно от скръб — отбеляза Том, напълно способен да разбере до какво може да докара човека подобна загуба — само погледна към Джунипър и си представи бездънния ужас, ако я изгуби.
— Не е от скръб — отговори тя, прокарвайки крайчето на косата си между пръстите. — По-скоро от вина.
Тогава той се зачуди какво има предвид Джунипър, но тя се усмихна, завъртя се и седна отстрани на леглото, голият й гръб неудържимо привлече ласките му и въпросите отпаднаха. След това не се беше сещал за рова. Вина — за какво? Напомни си да я попита по-късно, след като се запознае със сестрите й, след като с Джунипър им съобщят новината и двамата останат насаме.