— Джун — прошепна той, докато последните светлинки примигваха, започнаха да гаснат една по една, гъста кал напълни гърлото му, носа му и устата, дъждът продължи да го блъска по главата, дробовете му закопняха за въздух… и той се усмихна, когато дъхът й погали шията му.
3.
Джунипър се сепна и се събуди с пулсиращо главоболие и с горчив вкус в устата заради неестествения сън. Очите й бяха изцъклени. Къде се намираше? Беше тъмно, нощ, но отнякъде се процеждаше бледа светлина. Тя примигна и видя над себе си таван. Гредите му й бяха познати, но някак не й се струваше редно. Не се връзваше. Какво се беше случило?
Нещо, сигурна беше, усещаше го. Но какво?
Не мога да си спомня.
Бавно извърна глава, за да преодолее бъркотията вътре, да остави безименните предмети да изпопадат. Огледа се, търсейки нещо, което да й подскаже, но видя само един празен лист, лавица, върху която цареше пълна бъркотия, и тъничка струйка светлина от открехнатата врата.
Джунипър познаваше това място. Таванската мансарда в Милдърхърст. Лежеше в собственото си легло. Отдавна не беше идвала тук. Имаше и друга мансарда, слънчева, изобщо не като тази.
Не си спомням.
Беше сама. Мисълта я споходи с огромна сигурност, все едно я беше прочела с черни букви на бяла хартия, а отсъствието беше болка, мъчителна рана. Очакваше с нея да има още някой. Мъж, даде си сметка. Очакваше един мъж.
Заля я странна вълна на тревожно опасение — нормално беше да не помни случилото се, когато й се губеше време, но този път имаше още нещо. Джунипър се бе изгубила в тъмния дрешник на съзнанието си и макар да не виждаше какво се намира край нея, я изпълваше сигурност, тежък ужас, че нещо трагично се е спотаило на скришно вътре в нея.
Не си спомням.
Затвори очи и наостри уши — мъчеше се да чуе нещо, което да й помогне. Не долавяше лондонското оживление, автобусите, хората по улиците долу, говора от другите апартаменти, но вените на къщата проскърцваха, камъните въздишаха, а се чуваше и още някакъв упорит шум. Дъжд — лек дъжд по покрива.
Тя отвори очи. Помнеше дъжда.
Помнеше как някакъв автобус спря.
Помнеше кръвта.
Джунипър седна рязко в леглото, насочила цялото си внимание към този факт, към тази проблясваща светлина, към спомена, за да превъзмогне болката в главата си. Помнеше кръвта.
Но чия кръв?
Ужасът се размърда, протегна крака.
Нуждаеше се от чист въздух. В мансардата беше задушно, топло, влажно и тъмно.
Смъкна стъпалата си на дървения под. Вещи, собствените й вещи навсякъде, но въпреки това се чувстваше откъсната от тях. Някой се беше помъчил да поразчисти, да проправи пътека в неразборията.
Изправи се. Помнеше кръвта.
Какво я накара тогава да погледне към ръцете си? Каквото и да беше, тя се сепна. По тях имаше нещо. Бързо изтупа полата си и жестът предизвика познато вълнение под кожата й. Приближи длани към лицето си и следите се разбягаха. Сенки. Само сенки.
Разстроена, облекчена, тя колебливо се приближи до прозореца. Дръпна плътните завеси и отвори стъклото. Хладен и свеж повей докосна бузите й.
Нощта беше безлунна, нямаше и звезди, но на Джунипър не й трябваше светлина, за да знае какво има навън. Оттам напираше светът на Милдърхърст. Невидими животни трепереха в храстите, потокът се кискаше в гората, някъде далече жалеше птица. Къде отиват птиците, когато вали?
Имаше и още нещо, точно под нея. Светлинка, осъзна тя, фенер, провесен на пръчка. Някой беше там долу, в дъжда, правеше нещо в гробището за домашни любимци.
Пърси.
Пърси държеше лопата.
Копаеше.
На земята зад нея лежеше нещо. Купчина. Голяма. Неподвижна.
Пърси отстъпи встрани и Джунипър се ококори. Очите й изпратиха послание до блокиралото й съзнание, в тъмния дрешник проблесна светлинка и тя ясно видя, само за миг, ужасното нещо, което се криеше там, злото, което усещаше, но не виждаше, което я изпълваше със страх. Видя го, назова го и ужас изопна всеки нерв в тялото й. Ти си съвсем същата като мен, каза й татко, преди да признае страховитата си история…
Веригата прекъсна и светлинките угаснаха.