Проклети ръце.
Пърси вдигна цигарата, паднала на кухненския под, пъхна я между устните си и драсна клечка кибрит. Разчиташе на познатите действия, за да се овладее, но напразно. Ръката й трепереше като листо на вятъра. Пламъчето угасна и тя опита отново. Съсредоточи се и драсна силно, стараеше се да държи проклетото нещо неподвижно, когато то изпращя и пламна, и после, докато го поднасяше към цигарата си. По-близо, по-близо, по-близо — и тогава нещо привлече погледа й, тъмно петно от вътрешната страна на китката, тя се стресна, изпусна кибрита, огънчето.
По плочите се разпиляха клечки и тя коленичи, за да ги събере. Една по една ги подреди в кутийката. Не бързаше, потъна в тази простичка задача, загърна с нея раменете си като с наметало и закопча всички копчета.
На китката й имаше кал. Само кал. Мъничко петънце, което беше пропуснала, след като влезе вътре, застана пред мивката и изтърка калта от дланите и ръцете си, от лицето си. Изтърка кожата до кръв.
Пърси стисна клечката между палеца и показалеца си. Погледна зад клечката, но не видя нищо. И пак я изпусна.
Той беше тежък.
И преди беше повдигала тела, заедно с Доти; бяха спасявали хора от разрушени от бомбите къщи, качваха ги в линейката, после пак ги носеха до болницата. Знаеше, че мъртвите тежат повече от приятелите, които са изоставили. Но този път беше различно. Този тук беше страшно тежък.
Разбра, че е мъртъв, още щом го извади от рова. Не можеше да определи дали от удара, или от дълбоката няколко сантиметра кална вода, в която беше паднал. Но той вече беше мъртъв и Пърси го разбра. Въпреки това се помъчи да го съживи — инстинкт, породен по-скоро от шок, отколкото от надежда. Опита всичко, на което я бяха учили в спешната помощ. Валеше и тя беше доволна, защото така щеше да отрече проклетите сълзи, когато рукнеха.
Лицето му.
Тя затвори очи и ги стисна здраво, докато всичко се успокои. Знаеше, че така винаги успява.
Челото й се опря на коляното и допирът й донесе облекчение. Твърдата капачка, хладината й, притисната към трескавата глава й вдъхнаха успокоение, почти като контакта с друго човешко същество, по-спокойно от нея, по-старо и по-мъдро, и по-способно да се справи с предстоящата задача.
Понеже трябваше да свърши някои неща. Още неща, не само каквото беше направила досега. Трябваше да напише писмо най-вероятно, да осведоми семейството му, макар да не знаеше за какво да ги осведоми. Не и за истината. Нещата бяха стигнали твърде далече. В един миг, в един мъничък миг като връхчето на пламък, тя би постъпила различно, би се обадила на инспектор Уоткинс и би разказала цялата объркана история, но не го стори. Как щеше да му обясни? Да го накара да разбере, че Сафи не е виновна? Затова трябваше да напише писмо на семейството на този мъж. Пърси не умееше да съчинява истории, но нуждата е майка на изобретателността, така че щеше да измисли нещо.
Чу някакъв шум и скокна. Имаше някой на стълбите.
Пърси се овладя и прокара длан по мокрите си бузи. Беше ядосана на себе си, на него, на целия свят. Само не на близначката си.
— Сложих я пак да си легне — каза Сафи, влизайки. — Имаше право, тя се беше събудила и беше много… Пърси?
— Тук съм.
Гърлото я болеше от напрежение.
Главата на Сафи надникна над масата.
— Какво правиш долу… боже! Дай да ти помогна.
Близначката й приклекна до нея и започна да събира клечките и да ги пъха в кутийката, а Пърси скри незапалената цигара зад гърба си и попита:
— Пак ли е в леглото?
— Да. Беше станала — явно хапчетата не са толкова силни, колкото смятахме. Дадох й още едно.
Пърси изтри калното петно на китката си и кимна.
— Беше в ужасно състояние, горкичката. Направих всичко по силите си да я уверя, че нещата ще се подредят, че сигурно нещо е забавило младия мъж и той ще пристигне утре. Нали така ще стане, Пърси? Той нали ще дойде? Пърси? Какво има? Защо ме гледаш така?
Пърси поклати глава.
— Плашиш ме.
— Сигурна съм, че ще дойде — каза Пърси и положи длан върху ръката на сестра си. — Имаш право. Трябва само да сме търпеливи.
Облекчението на Сафи беше видимо. Тя й подаде пълната кибритена кутийка и кимна към цигарата в ръката на Пърси.
— Заповядай. Ще ти трябват, ако смяташ да пушиш. — Изправи се и изпъна твърде тясната си зелена рокля. На Пърси й идеше да я разкъса на парченца, да плаче, да вие и да къса. — Имаш право, разбира се. Трябва просто да бъдем търпеливи. Джунипър ще бъде по-добре утре сутринта. Винаги е така, нали? А междувременно ще взема да раздигна масата.