— Най-добре.
— Разбира се. Няма нищо по-тъжно от маса, подредена за вечеря, която никога не се е състояла. О, боже! — Тя стоеше на прага и оглеждаше бъркотията вътре. — Какво е станало тук?
— Проявих небрежност.
— Но защо… — приближи се Сафи. — Това май е сладко, цяло бурканче. О, срамота!
Пърси го беше намерила до входната врата, когато се връщаше с лопатата. Бурята вече беше поутихнала, облаците бяха започнали да се разкъсват и няколко нетърпеливи звезди бяха заблещукали ярко в нощта. Най-напред забеляза платнената чанта после — бурканчето със сладко до нея.
— Да ти донеса ли малко заешко, ако си гладна, Пърси? — наведе се Сафи да почисти стъклата.
— Не съм гладна.
Беше влязла вътре и приседна на кухненската маса, остави сладкото и чантата отгоре и впери поглед в тях. Мина цяла вечност, преди посланието да стигне от ръката до мозъка й, да й каже да отвори чантата и да види чия е. Разбира се, допускаше, че е погребала него, но искаше да се увери. С треперещи пръсти и със сърце, което трепереше като опашката на мокро куче, тя се пресегна и събори бурканчето със сладко на пода. Жалко, каква загуба.
Във войнишката торба нямаше много. Бельо за смяна, портфейл със съвсем малко пари и без никакъв адрес, кожен бележник. В този бележник намери писмата. Едно от Джунипър, което така и не можа да се накара да отвори, и едно от някой си Тео, брат му, установи, докато го четеше.
Това писмо прочете. Остави се на ужасното деяние да прочете писмо на един мъртъв човек, да научи за семейството му повече, отколкото бе искала — за овдовялата му майка, за сестрите и бебетата им, за слабоумния му и поради това обграждан със специална обич брат. Принуди се да прочете всяка дума по два пъти, понеже някак смътно се бе убедила, че като се накаже по този начин, ще изкупи стореното. Глупава мисъл. Не бе възможно да изкупят случилото се. Освен може би с честност.
Имаше ли изобщо начин да им пише и да им съобщи истината? Някакъв шанс те да разберат какво се е случило, че е нещастен случай, ужасен инцидент и изобщо не е по вина на Сафи? Че надали на земята има човек, толкова неспособен като горкичката Сафи да помисли или да стори зло на друг? Че тя също е била измамена, че колкото и да си е мечтала за Лондон, колкото и да е копняла да напусне замъка (мислеше си, че Пърси не знае!), не бе способна да излезе извън пределите на Милдърхърст, нито веднъж след истеричния пристъп в театъра, и че ако има виновник за смъртта на младия мъж, това е баща им, Реймънд Блайд…
Не. Не можеше да очаква от никого да погледне на нещата така. Нямаше как хората да разберат какво е да отраснеш в сянката на тази книга. Пърси с огромна горчивина се замисли за зловещото наследство на „Човека от калта“. Това — случилото се тази нощ, вредата, която Сафи неподозиращо беше нанесла — беше последица от неговите дела. Той им четеше Милтън, когато бяха малки — Зло отвращава се от зло20, — и Милтън се оказа прав, понеже сега плащаха за злините, сторени от баща им.
Не, не можеше и дума да става за честност. Щеше да пише нещо друго на семейството, на адреса, който намери в торбата му: „Хеншоу Стрийт“, Лондон. Самата торба щеше да унищожи, ако не — щеше поне да я скрие. Може би най-подходящото място за нея беше стаята с архива — ама че сантиментална глупачка се оказа: можеше да зарови човека, но не бе в състояние да изхвърли личните му вещи. А бремето на истината и нейното незачитане Пърси щеше да понесе сама. Каквото и друго да беше сторил баща им, той имаше право за едно: грижите за другите бяха нейна отговорност. И тя щеше да се постарае трите да си останат заедно.
— Качваш ли се, Пърси?
Сафи беше почистила сладкото и стоеше с кана с вода в ръце.
— Имам още съвсем малко работа тук. Да сменя батериите на фенерчето…
— Тогава ще занеса това на Джунипър. Горкичката, сигурно е жадна. Ще се видим скоро, нали?
— Ще ти се обадя, когато се качвам.
— Не се бави, Пърси.
— Няма. Ей сега идвам.
Сафи се поколеба в основата на стълбите, обърна се отново към Пърси и се усмихна благо и малко напрегнато.
— Трите сме заедно — каза тя. — Хубаво е, нали, Пърси? Трите отново сме си заедно.
След това Сафи остана цяла нощ на стол в стаята на Джунипър. Вратът й се схвана и й беше студено, въпреки че беше завила коленете си с одеяло. Не си тръгна обаче, не се изкушаваше от собственото си топло легло долу, не и когато трябваше да бъде тук. Понякога Сафи си мислеше, че най-щастливите мигове в живота й са посветените на грижи за Джунипър. Много би искала да има свои деца. Наистина много би искала.
20
Джон Милтън, „Комос“.(1634 г.) — поетична музикална драма в чест на целомъдрието, представена за пръв път в замъка Лъдлоу. — Б.пр.