Джунипър се размърда и Сафи тутакси се изправи, погали влажното чело на сестра си и се запита какви ли демони и мъгли върлуват вътре.
Кръвта на ризата й.
Ето това вече наистина беше тревожно, но Сафи отказваше да размишлява по въпроса. Не сега. Пърси щеше да оправи нещата. Слава богу, че я има Пърси. Пърси, която винаги знае какво трябва да се направи.
Джунипър отново се успокои, дишаше дълбоко и Сафи седна. Краката я боляха от напрежението през деня и се чувстваше необичайно изморена. Но въпреки това не й се спеше — цяла нощ си представяше странни неща. Не биваше да взема от хапчетата на татко, сънува ужасно нещо, докато дремеше в салона. Сънят я спохождаше още от малка, но този път беше много жив. Разбира се, дължеше се на хапчето и на уискито, на напрегнатата вечер и на бурята навън. Тя отново беше момиченце и беше горе, в мансардата. Нещо я беше събудило, някакъв шум на прозореца, и Сафи се бе приближила, за да провери. Мъжът, вкопчил се в камъните навън, беше черен като восък за писма, като овъглен от огън. Просветна мълния и Сафи видя лицето му. Съзря красивия и дързък млад мъж под зловещата маска на Човека от калта. Изглеждаше изненадан, устните му започваха да се разтеглят в усмивка. Точно това сънуваше като малка, точно това беше написал татко. Човека от калта беше благословен с невероятно лице. Сафи помнеше, че вдигна нещо и после го стовари с все сила върху главата му. Той се ококори изненадано и после падна. Плъзна се по камъните и се строполи долу, най-сетне бе долу, в рова, където му беше мястото.
4.
В съседното село същата нощ една жена прегръщаше новороденото си бебе и плъзгаше палец по прасковената му малка бузка. Съпругът й щеше да се прибере часове по-късно, изморен от нощната си смяна, а жената, все още зашеметена от неочакваното и трудно раждане, щеше да му разкаже подробностите на чаша чай: как родилните й болки започнали в автобуса, за внезапната и разкъсваща болка, за кървенето, за неистовия страх, че бебето ще умре, че самата тя ще умре, че никога няма да държи в обятията си своя новороден син, а после щеше да се усмихне изморено и всеотдайно, да млъкне и да овладее сълзите, стоплили лицето й, и щеше да му разкаже за ангела, който се бе появил до нея край пътя, беше коленичил и беше спасил живота на бебето й.
И това щеше да стане семейна история, разказвана, предавана от поколение на поколение, възкресявана в дъждовните нощи край камината, призовавана като средство за прекратяване на споровете, рецитирана на семейни събирания. Времето щеше да препуска — месеци, години и десетилетия, докато на петдесетия рожден ден на това бебе неговата овдовяла майка щеше да гледа от тапицирания си стол в края на масата в ресторанта как децата вдигат тост и разказват семейната история за един ангел, спасил живота на баща им и без когото те самите не биха съществували.
Томас Кавил не се яви в полка си, преди той да замине за Северна Африка. Тогава вече беше мъртъв. Мъртъв и погребан в земите под Милдърхърст. Беше умрял, понеже през онази нощ валеше. Понеже капакът на някакъв прозорец се беше откачил. Понеже той искаше да направи добро впечатление. Беше умрял, защото много години преди това един ревнив съпруг беше заварил съпругата си в обятията на друг мъж.
Много дълго време обаче никой не знаеше. Бурята отшумя, придошлата война се оттегли и гората Кардейкър обгърна покровителствено с крилете си замъка Милдърхърст. Светът забрави за Томас Кавил и въпросите за съдбата му се изгубиха под разрухата и останките от войната.
Пърси изпрати писмото си — последната гнила неистина, която щеше да я измъчва цял живот. Сафи писмено отказа поста на гувернантка — как иначе можеше да постъпи, Джунипър се нуждаеше от нея? Над главите им прелитаха самолети, войната свърши, небето прелистваше година след година. Сестрите Блайд остаряха, превърнаха се в обект на чудато любопитство в селото, в героини от митична история. Докато един ден не ги посети млада жена. Тя беше свързана с друга, идвала преди, и камъните на замъка зашепнаха, познаха я. Пърси Блайд разбра, че е време. След като беше мъкнала бремето си петдесет години, най-сетне можеше да го свали от плещите си и да върне на Томас Кавил края на живота му. Историята можеше да приключи.