И тогава забелязах третата сестра — Джунипър. Седеше неподвижно като статуя в избеляло зелено плюшено кресло и гледаше през отворения прозорец към ширналия се отпред парк. Тъничка струйка цигарен дим се издигаше от един кристален пепелник и омекотяваше образа й. За разлика от дрехите на сестрите й, нейните нито бяха хубави, нито й стояха добре. Беше облечена като всички болни хора по света: блуза не по мярка, пъхната плътно във високо вдигнати безформени панталони, а скутът й беше осеян с мазни петна там, където се беше капала.
Може би Джунипър усети погледа ми, понеже лекичко се извърна към мен — само страничната част на лицето си. Забелязах, че окото й е изцъклено и неспокойно, явно вземаше силни лекарства, а когато ми се усмихна, по нищо не пролича, че ме е видяла — просто продължи да гледа, все едно пробива дупка в мен.
Докато я наблюдавах, долових тихичък звук, на който не бях обърнала внимание досега. Малък телевизор върху лека масичка под прозореца. Предаваше американски ситком, а смехът на зрителите накъсваше постоянната глъчка от нахакания диалог с периодичното изпращяване на статично електричество. Изпитах познато усещане: този телевизор, топлият слънчев ден, неподвижният застоял въздух — носталгичен спомен за гостуванията ми при баба през ваканциите, когато ми беше позволено да гледам телевизия денем.
— Какво правиш тук?
Приятните спомени за баба се натрошиха на парчета под внезапния леден удар. Джунипър Блайд продължаваше да ме гледа, но лицето й вече не беше безизразно. А някак смътно враждебно.
— Аз, ами… Здравейте… Аз…
— Какво търсиш тук?
Кучето излая сподавено.
— Джунипър! — обърна се Сафи към сестра си. — Мило момиче, Едит е наша гостенка. — Нежно обхвана с две ръце лицето на сестра си. — Нали ти казах, Джун, забрави ли? Обясних ти всичко: Едит е тук, за да разгледа замъка. Пърси ще я разведе. Не се тревожи, скъпа, всичко е наред.
Обзе ме неистово желание да изчезна, а сестрите се спогледаха по начин, който беше толкова присъщ на еднаквите им лица, че явно го бяха правили много пъти преди. Пърси кимна на Сафи със стиснати устни, после изражението изчезна, преди да успея да разбера какво в този поглед създаде у мен такова странно усещане.
— Добре — каза тя с престорена бодрост, от която потръпнах, — да не губим повече време. Искате ли да тръгваме, госпожице Бърчил?
С радост я последвах, когато тя ме изведе от стаята, зави по коридора и тръгна по друг сенчест проход.
— Ще минем покрай задните стаи, но няма да се задържаме дълго. Няма смисъл. От много години сме покрили всичко.
— Защо?
— Стаите са северни.
Пърси говореше отсечено, донякъде като радиоговорителите навремето, когато Би Би Си имаше последната дума по въпросите на произношението. Кратки изречения, безукорна дикция, намек за нюанс, скрит зад всяка точка.
— Невъзможно е да ги отопляваме през зимата — обясни Пърси. — Само трите сме, така че това място не ни трябва. По-лесно беше да ги затворим завинаги. Със сестрите ми се настанихме в стаи в малкото западно крило, близо до жълтия салон.
— Съвсем разумно — побързах да отбележа. — В такава сграда сигурно има стотици стаи. Толкова много етажи, със сигурност ще се загубя. — Дрънках глупости, но не можех да се спра. Основната ми липса на умения да водя незначителни разговори, вълнението, че най-сетне съм в замъка, неудобството, което все още изпитвах от срещата с Джунипър… на каквото и да се дължеше, комбинацията се оказа смъртоносна. Поех си дълбоко дъх и за свой ужас продължих: — Но вие сте тук цял живот, така че за вас надали е проблем…
— Моля да ни извините — изведнъж каза тя и се обърна към мен.
Дори в сенчестия сумрак видях, че е пребледняла. „Ще ме помоли да си ходя — помислих си, — посещението ми е твърде много, тя е изморена и възрастна, сестра й не е добре.“
— Сестра ни не е добре — каза тя и сърцето ми се сви. — Понякога се държи грубо, но вината не е нейна. Тя преживя огромно разочарование — ужасна история. Преди много време.
— Няма нужда да ми обяснявате — уверих я.
„Моля ви, не ме отпращайте да си ходя.“
— Много сте мила, но трябва да го направя. Беше много грубо… Трудно приема непознати. За нея беше ужасно изпитание. Семейният ни лекар почина преди десет години и все още се мъчим да му намерим поносим заместник. Тя е объркана. Моля ви, не се чувствайте нежелана.