— Ни най-малко, напълно разбирам.
— Надявам се. Защото ние се радваме на посещението ви. — Отново кратичката извита усмивка. — Замъкът обича посещения, нуждае се от тях.
Сутринта на десетия ми рожден ден мама и татко ме заведоха да разгледам куклените къщи в музея „Бетнал Грийн“. Не знам защо отидохме да разглеждаме куклени къщи — дали аз съм проявила интерес, или родителите ми са прочели статия за сбирката в някой вестник, но много ясно помня този ден. Това е един от онези сияйни спомени, които трупаш през живота си — съвършен и цялостен, като мехур, който е забравил да се спука. Отидохме с такси, което тогава ми се стори голям лукс, а след това пихме чай в едно изискано заведение в Мейфеър. Помня дори как бях облечена: къса рокличка на ромбове, за която жадувах от месеци и най-накрая днес сутринта бях разопаковала като подарък.
Другото, което помня с ослепителна яснота, е, че изгубихме мама. Може би по-скоро това, отколкото куклените къщи, е причината този ден да не избледнява в паметта ми, дори захвърлен сред съкрушителните съзвездия от всякакви детски преживявания. Беше пълна бъркотия. Възрастните хора не се губят, това го правят децата, малките момиченца като мен, които се унасят в блянове, влачат крачета и просто не следват родителите си.
Не и този път обаче. Този път най-неочаквано и разтърсващо пропадна майка ми. Случи се, докато с татко чакахме на опашката, за да купим брошурата за изложбата. Придвижвахме се полекичка напред по реда си и мълчаливо си правехме компания, всеки насаме с мислите си. Едва когато стигнахме до касата, двамата се сепнахме безмълвно, отначало примигахме срещу продавачката, после се спогледахме невярващо, понеже осъзнахме, че сме останали без обичайния си семеен говорител.
Аз я намерих — коленичила пред една от куклените къщи, които вече бяхме разгледали. Помня, че беше висока и тъмна, с много стълбища и таванско помещение. Мама не обясни защо се е върнала, каза само:
— Има истински такива места, Еди. Истински къщи, в които живеят истински хора. Представяш ли си? С толкова много стаи? — Устните й мъчително потрепнаха и тихият и бавен мелодичен поток на гласа й продължи: — „Древни стени, които напяват за отминали времена“.
Мисля, че нищо не й отговорих. Първо, защото нямаше време — в този момент се появи татко, слисан и някак лично засегнат, — и второ, понеже не бях сигурна какво да кажа. Повече не сме обсъждали случилото се, но мина много време, преди да се отърся напълно от убеждението, че някъде там, по широкия свят има истински хора, които наистина живеят в къщи, чиито стени пеят.
Споменавам музея „Бетнал Грийн“ само защото, докато Пърси Блайд ме водеше по сумрачните коридори, в съзнанието ми се формираха думите на мама, все по-ясно, а накрая видях лицето й и чух какво казва толкова отчетливо, все едно тя е до мен. Сигурно е свързано със странното усещане, което ме обзе, докато разглеждахме огромната къща, впечатлението, че съм попаднала под влиянието на смаляваща магия и съм се оказала пренесена в куклена къща, макар и в много окаяно състояние. Сякаш детето, на което бе принадлежала къщата, беше пораснало, вече не се интересуваше от нея, предпочиташе други вещи и беше освободило за нови обитатели стаите с избелелите им тапети и коприни, тръстикови рогозки, урни и препарирани птици, тежките мебели, потънали в безмълвно и обнадеждено очакване.
Но пък може би това се случи после. Вероятно в съзнанието ми първо изникнаха онези думи на мама, понеже тя, разбира се, е имала предвид Милдърхърст, когато ми каза за истинските хора в техните истински къщи с много стаи. Какво друго би я накарало да изрече подобно нещо? Неразгадаемото изражение на лицето й се е дължало на спомените й за това място. Мислела е за Пърси, Сафи и Джунипър Блайд и за необикновените и тайни неща, които явно й се бяха случили като малка, когато се е преместила от Лондон в замъка Милдърхърст. Събития отпреди петдесет години, които бяха толкова въздействащи, че едно изгубено писмо я бе разплакало.
Каквато и да беше причината, тази сутрин, докато следвах Пърси на обиколката, водех мама със себе си. Не бих могла да постъпя иначе, дори да бях опитала. Въпреки необяснимо ревнивото ми желание да опозная замъка самичка, частица от мама, непозната и незабелязана от мен, беше неразделно свързана с това място. И макар да не бях свикнала помежду ни да има общи неща, макар че от самата мисъл земята сякаш започваше да се върти по-бързо, осъзнах, че нямам нищо против. Всъщност много се радвах, че интригуващата й забележка по повод куклената къща в музея вече не беше някаква чудатост, парченце от мозайката, което не пасваше никъде. Това беше късче от миналото на мама, парченце, което беше някак по-ярко и по-интересно от околните.