Не бях сигурна дали има предвид, че не са се задържали на работа, или нещо по-общо, свързано с живота им по принцип, а и тя не ми даде възможност да попитам, понеже продължи:
— Дълго време след това я карахме някак, наемахме временно хора при възможност, но когато започна втората война, се оказа напълно невъзможно да намерим градинар. Кой млад мъж би се задоволил да се грижи за красиви градини, когато се води война? Не и такъв, когото ние бихме наели. Имаше недостиг на слуги. Всички се занимавахме с други неща.
Тя стоеше напълно неподвижно, облегната на дръжката на бастуна си, а кожата на бузите й леко провисна, докато мислите й унесено блуждаеха.
Прокашлях се и попитах тихо:
— Ами сега? Имате ли прислуга?
— О, да — махна тя пренебрежително с ръка и вниманието й отново се върна към настоящето. — Имаме нещо такова. Дългогодишна прислужница, която идва веднъж седмично, за да ни помага с готвенето и чистенето, а един от местните фермери поддържа оградите. Има и един млад човек, племенник на госпожа Бърд от селото, който коси ливадата и се старае да контролира плевелите. Справя се, но изглежда, силната професионална етика вече е в миналото — усмихна се тя мимолетно. — През останалото време се оправяме както можем.
Отвърнах на усмивката й, а тя посочи към тясното служебно стълбище и каза:
— Споменахте, че обичате книгите, нали?
— Майка ми казва, че съм се родила с книга в ръка.
— В такъв случай вероятно бихте искали да разгледате библиотеката.
Бях чела, че пожар е унищожил библиотеката на Милдърхърст, същият пожар, при който беше загинала майката на близначките, така че макар да не бях сигурна какво точно ще видя зад черната врата в дъното на мрачния коридор, знаех, че няма да е богата библиотека, пълна с книги. Но точно това се откри пред погледа ми, когато последвах Пърси Блайд вътре. По четирите стени имаше лавици от пода до тавана и макар вътре да беше сумрачно — на прозорците имаше плътни завеси до пода, — видях, че по лавиците има много стари книги, от онези с шарената хартия, позлатените ръбове и черните платнени подвързии. Пръстите ме засърбяха да се плъзнат по гръбчетата, да стигнат до някой том, който неустоимо ме привлича, да го сваля, да го разгърна, после да затворя очи и да вдъхна разпалващия сърцето мирис на старо и на литература.
Пърси Блайд забеляза накъде е насочено вниманието ми и сякаш прочете мислите ми.
— Разбира се, това са заместители — каза тя. — Повечето книги от първоначалната библиотека на семейство Блайд изгоряха. Почти нищо не беше спасено. Книгите, които не изгоряха, бяха повредени от пушека и водата.
— Толкова много книги! — възкликнах и изпитах физическа болка.
— Да. Баща ми го понесе много тежко. Той посвети голяма част от живота си впоследствие на възстановяването на сбирката от книги. Разпращаше писма къде ли не. Най-честите ни посетители бяха търговците на редки книги, никой друг не беше добре дошъл. Но след смъртта на мама татко престана да използва тази стая.
Възможно е да се дължеше на свръхактивното ми въображение, но докато тя говореше, аз имах чувството, че усещам мириса на стар огън да се процежда под новите стени и прясната боя, да се носи от стария хоросан. Долових и някакъв шум, който не можех да определя — почукване, незабележимо при нормални обстоятелства, но осезаемо в тази странна и притихнала къща. Погледнах към Пърси, която беше застанала зад кожен стол с дълбоко вдлъбнати копчета, но дори да чуваше звука, тя с нищо не го показа.
— Баща ми пишеше страхотни писма — каза тя и впери поглед към бюрото в една ниша до прозореца. — Сестра ми Сафи също.
— А вие не?
Стегната усмивка.
— Написала съм много малко писма през живота си, и то само когато е било абсолютно наложително.
Отговорът й ми се стори необичаен и може би си е проличало по изражението ми, понеже тя поясни:
— Писаното слово никога не ми е било занятие. В семейство на писатели е най-добре човек да признава недостатъците си. Незначителните опити не се хвалеха. Баща ми и двамата му оцелели братя си разменяха прекрасни есета, когато бяхме малки, и ние ги четяхме на глас вечер край камината. Татко очакваше да го забавляват и без никакви задръжки изразяваше мнението си за нещата, които не отговаряха на изискванията му. Беше съсипан, когато изобретиха телефона. Смяташе го виновен за много от злините по света.