— О! — възкликнах, пестейки въздух. — Ето я.
— Да, ето я — долетя глас зад мен.
Сега, когато нямах друг избор, освен да вдъхна миризмата, тя не ми се стори толкова лоша, и вече бях в състояние да оценя тази тръпка ала Нарния на тайния вход в задната стена на бюфета.
— Значи, от тук влизат и излизат пазителите — проехтя край мен гласът ми.
— Може би пазителите — иронично подметна Пърси. — Виж, с мишките е друга работа. Малките нещастници са плъзнали навсякъде, не им трябва специална вратичка като тази.
Измуших се навън, отърсих се от прахта и не можех да не забележа картината в рамка на отсрещната стена. Не беше снимка, а по-скоро страница от религиозен текст — щях да разбера, ако се приближа. Бил е зад гърба ми на влизане, затова не го бях видяла.
— Какво е било това помещение?
— Нашата детска. Когато бяхме съвсем малки — отговори Пърси. — Тогава ни се струваше най-прелестното място на земята. — По устните й за миг пробяга усмивка и после се скри. — Но всъщност не е много повече от един килер, нали?
— Килер с превъзходен изглед.
Приближих се към прозореца. Единственият прозорец, както забелязах, останал с пердета.
Дръпнах пердетата настрани и тутакси се стъписах от яките катинари, поставени на прозореца. Явно изненадата ми си е проличала, понеже Пърси каза:
— Баща ми се тревожеше за сигурността ни. Заради нещастен случай от неговата младост.
Кимнах и надникнах през прозореца с очакването за позната тръпка — не заради нещо, което съм виждала, а заради нещо, което съм чела или съм си представяла. Точно под прозореца, около основата на замъка и на площ около шест метра имаше ивица трева, гъста и сочна, различно зелена от тревата наоколо.
— Преди е имало ров — казах.
— Да. — Пърси застана до мен и дръпна пердетата. — Един от най-ранните ми спомени е, че не можех да спя, защото чувах гласове там, долу. Беше пълнолуние и когато се покатерих, за да погледна през прозореца, майка ни плуваше по гръб и се смееше на сребристата светлина.
— Много е обичала да плува — отбелязах, припомняйки си каквото бях прочела в „Милдърхърст на Реймънд Блайд“.
Пърси кимна.
— Кръглият басейн беше сватбеният подарък от татко за нея, но тя винаги е предпочитала рова, затова един приятел се зае да го оправи. След смъртта й татко го запълни.
— Сигурно му е напомнял за нея.
— Да. — Устните й потръпнаха и аз си дадох сметка, че ровя в семейната й трагедия крайно неделикатно. Посочих една камина издаденост, прорязваща фустанелата на рова, и смених темата: — Коя е тази стая? Не помня да забелязах балкон.
— Това е библиотеката.
— А ето там? Каква е тази оградена със зид градина?
— Не е градина. — Тя отново пусна пердетата. — Трябва да продължаваме.
Тонът и тялото й се сковаха до мен. Сигурна бях, че съм я оскърбила по някакъв начин, но не се сещах как точно. Прехвърлих мислено набързо разговора ни отпреди малко и реших, че Пърси най-вероятно е разстроена от напора на стари спомени.
— Сигурно е невероятно да живееш в замък, който от толкова отдавна е собственост на семейството ти — отбелязах тихичко.
— Да, невинаги е било лесно. Правили сме жертви. Бяхме принудени да продадем голяма част от земите, последно фермата, но успяхме да запазим замъка. — Тя много внимателно огледа рамката на прозореца, заглади парченце олющена боя. Когато отново проговори, гласът й беше скован от усилието да овладее силните чувства: — Думите на сестра ми са верни. Обичам тази къща, както други хора обичат някой човек. Открай време е така. — Отмести поглед встрани. — Сигурно това ви се струва много странно.
— Не — поклатих глава.
Подобните й на белези вежди се извиха със съмнение, но думите ми бяха истина. Изобщо не го намирах за странно. Огромната мъка в живота на баща ми беше раздялата му с дома, където беше отраснал. Историята беше съвсем простичка: малко момче, на което разказват измислици за славната семейна история, обожаван и богат чичо, който дава всякакви обещания, но на смъртния одър променя намерението си.
— Старите сгради и старите семейства си принадлежат взаимно — продължи тя. — Винаги е било така. Семейството ми е живяло сред каменните стени на замъка Милдърхърст и е мой дълг да ги поддържам. Това не трябва да се възлага на външни хора.
Тонът й беше корав, явно от мен се очакваше да се съглася.