— Сигурно все още ги усещате край себе си… — и докато думите се откъсваха от устните ми, внезапно си спомних за мама, коленичила пред куклената къща, — как пеят.
Едната й вежда отскочи сантиметър нагоре.
— Какво е това?
Не бях разбрала, че съм го казала на висок глас.
— Това за стените — настоя тя. — Току-що казахте, че стените пеят. Какво е това?
— Просто нещо, което веднъж ми каза майка ми — преглътнах кротко — за старите стени, които напяват за отминали времена.
По лицето на Пърси се изписа удоволствие — ярък и сияен контраст с обичайното й изражение.
— Баща ми го написа. Майка ви явно е чела поезията му.
Искрено се съмнявах. Майка ми не си падаше по четенето, със сигурност не и по четенето на стихове.
— Възможно е.
— Като малки той ни разказваше истории от миналото. Каза, че ако не се пристъпва внимателно из замъка, понякога далечните времена забравят да се скрият. — Докато Пърси оживено разказваше спомена, лявата й ръка се издигна напред като платно на лодка. Беше чудато театрално движение, съвсем неуместно за досегашното й сдържано и прагматично поведение. Промени се и начинът, по който говореше: кратките изречения се удължиха, острият й тон се смекчи. — Заварвал ги да играят из тъмните пусти коридори. Само като си помисля за всички хора, които са живели сред тези стени, казваше той, които са нашепвали тайните си, издавали са предателствата си…
— И вие ли ги чувате? Отминалите времена?
Погледът й срещна моя и го прикова сериозно за момент.
— Глупости — отсече тя и отново се появи подобната й на фиба усмивка. — Камъните на нашия замък са стари, но все пак са само камъни. Несъмнено са виждали много, но умеят да пазят тайни.
Нещо пробяга по лицето й тогава, нещо подобно на болка: мислеше за баща си, така допусках, и за майка си, за тунела на времето и за гласовете, които й говореха силно от отминалите времена.
— Няма значение — каза тя отново по-скоро на себе си, отколкото на мен. — Няма смисъл да умуваме над миналото. Човек няма да се почувства по-добре, ако започне да брои мъртвите.
— Сигурно се радвате, че имате сестрите си.
— Разбира се.
— Винаги съм смятала, че това е голяма утеха.
Поредната пауза.
— А вие нямате ли?
— Не — усмихнах се и леко свих рамене. — Аз съм едно дете.
— Чувствате ли се самотна? — Гледаше ме, все едно съм рядък вид, който трябва да бъде изучен. — Все се чудя.
Замислих се за това огромно отсъствие от живота ми и после за редките нощи, прекарани заедно с моите спящи, хъркащи и бълнуващи братовчеди, за виновните ми фантазии, че съм една от тях, че и аз си имам някого.
— Понякога — отговорих. — Понякога е самотно.
— Но и освобождаващо, допускам.
За пръв път забелязах малка веничка да потрепва на шията й.
— Освобождаващо ли?
— Нищо не може да ти напомни за старите грехове по-добре от сестра ти. — Тогава тя ми се усмихна, топлината на усмивката й не успя да превърне чувството в хумор. Сигурно самата тя го подозираше, защото остави усмивката да се стопи и кимна към стълбите. — Хайде, да слизаме. Внимавайте. Дръжте се за перилата. Чичо ми е умрял на тези стълби още като дете.
— Мили боже! — Безнадеждно неуместно, но какво да каже човек! — Колко ужасно!
— Една вечер се разразила ужасна буря и той бил уплашен, или поне така се разказва. Светкавица разсякла небето на две и ударила точно до езерото. Момчето извикало уплашено, но преди бавачката да стигне до него, той скочил от леглото си и избягал от стаята. Глупаво дете: препънал се и паднал, стоварил се долу като парцалена кукла. Понякога си представяхме как крещи нощем, когато времето беше много лошо. Крие се под третото стъпало, така да знаете. Чака да спъне някого. Надява се някой да отиде при него. — Тя се завъртя на стъпалото под мен, четвъртото. — Вярвате ли в призраци, госпожице Бърчил?
— Не знам. Донякъде.
Баба ми беше виждала призраци. Поне един: на чичо Ед, след като паднал от мотора си в Австралия. „Той не знаеше, че е мъртъв — каза ми тя. — Горкото агънце! Подадох му ръка и го уверих, че всичко ще бъде наред, че се е прибрал у дома и че всички го обичаме.“ Потреперих, като си го спомних, а точно преди да се обърне, по лицето на Пърси Блайд се изписа мрачно задоволство.
Последвах Пърси Блайд надолу по стълбите, по сумрачните коридори, после още по-надолу. Дали не се спуснахме по-ниско от нивото, откъдето бяхме тръгнали? Като всички сгради, разраствали се с времето, Милдърхърст беше скърпен от различни парчета. Крилата бяха пристроени и променени, бяха се срутили и бяха отново издигнати. Резултатът беше объркващ, особено за човек без никакво чувство за ориентация. Струваше ми се, че замъкът се огъва навътре като на рисунките на Ешер, където можеш да обикаляш по стълбите отново и отново цяла вечност, без да стигнеш до края. Откакто излязохме от мансардата, нямаше прозорци и ставаше все по-тъмно. В един момент можех да се закълна, че чух далечна мелодия да се плъзга по камъните — романтична, мечтателна, смътно позната, — но после завихме и тя изчезна, а вероятно изобщо не я е имало. Със сигурност не бях допускала, че ще има толкова остра миризма, а тя се и усили, докато слизахме, но понеже беше някак землиста, не беше неприятна.