— Правилно допускате.
— Елате на обичайното място. Късно. В девет часа. С нетърпение очаквам да се видим отново.
И после затвори.
Бях отседнал в апартамент на Двайсета и на Втора улица точно над една шлосерска работилница. Имаше две прилично големи стаи с отделна кухня, която никога не е била използвана, и баня, достатъчно голяма, за да поеме едно пълно завъртане на човешко тяло, стига въпросният човек да не разперва ръце. Имаше легло, канапе и няколко кресла, а също и телевизор и дивиди, но нямаше кабелна. Нямаше и телефон и затова се бях обадил на Ъпстийн от уличен телефон. Въпреки това останах на линия само колкото да си уговорим срещата. Вече се бях подсигурил и бях свалил батерията от мобилния си телефон, и бях купил временен апарат от един магазин.
Купих малко сладкиши от съседната пекарна, после се върнах обратно в апартамента. Хазяинът седеше на стол отдясно на прозореца на дневната. Чистеше пистолета си „Загзауер“, което не е обичайно занятие на хазяите в апартаментите на техните наематели, освен ако въпросният хазяин не е Луис.
— Е? — попита той.
— Ще се срещна с него довечера.
— Искаш ли компания?
— Няма да навреди да има още една сянка.
— Това расистка забележка ли е?
— Не знам. Можеш ли да пееш средновековни песни?
— Не, обаче съм ти донесъл пистолет. — Извади малък пистолет от кожения си сак и го подхвърли на канапето.
Извадих пистолета от кобура. Беше дълъг осемнайсетина сантиметра и тежеше по-малко от килограм.
— „Кимбер ултра десет Н“ — осведоми ме Луис. — Пълнител с десет куршума. Задният край на приклада е остър, затова внимавай.
Прибрах пистолета в кобура и му го подадох.
— Майтапиш се — възкликна той.
— Не. Искам си разрешителното обратно. Пипнат ли ме с това, свършено е с мен. Жив ще ме одерат и ще изхвърлят трупа в океана.
От кухнята се появи Ейнджъл. Носеше кана с кафе.
— Значи смяташ, че убиецът на Уолас го е измъчвал, за да разбере каква музика обича да слуша, така ли? — попита той. — Нарязали го така, че да ти покажат, че знаят за теб.
— Не знаем това със сигурност.
— Да, и за еволюцията не знаем със сигурност, нито за климатичните промени, нито за гравитацията. Убили го в предишната ти къща, докато те проучвал, а после някой се подписал с кръв. Много скоро този някой ще опита да направи с теб онова, което е направил с Уолас.
— Затова Луис ще ми пази гърба довечера.
— Да — потвърди Луис, — понеже ако мен ме пипнат с пистолет, няма проблем. Черните винаги се измъкват от обвинения за притежание на оръжие.
— Чух те — отбеляза Ейнджъл. — Мисля, че става дума за самозащита, престъпление между черни братя.
Взе плика със сладкишите, разкъса хартията и го остави върху малката и надраскана масичка. След това ми наля чаша кафе и седна до Луис, а аз се заех да им разкажа всичко, което бях научил от Джими Галахър.
Центърът „Оренсанс“ си беше все същият — това установих, докато се приближавах към него малко след полунощ. Все още се издигаше внушително на „Норфък Стрийт“, между Ист Хюстън и Стантън, неоготическа постройка, проектирана от Алегзандър Зелтцър през деветнайсети век за пристигащите германски евреи и вдъхновена от прочутата катедрала в Кьолн и от основите на немския романтизъм. Навремето сградата е била известна като „Аншеи Чешед“, „доброжелателен народ“, преди да се слее с храма „Еманюел“ едновременно с преместването на германските евреи от Клайне Дойчланд в Лоуър Манхатън в Ъпър Ист Сайд. На тяхно място се настанили евреи от Източна и Южна Европа, а кварталът станал гъсто населен с хора, които все още се мъчели да се справят с този нов свят и социално, и езиково. „Аншеи Чешед“ се превърнал в „Аншеи Слоним“ на името на град в Полша и това име се запазило до шейсетте години, когато сградата започнала да се руши. Спасил я скулпторът Анхел Оренсанс и я превърнал в културен и исторически център.
Не знаех каква е връзката на равин Ъпстийн с центъра „Оренсанс“. Какъвто и да беше статутът му, не беше официален, но несъмнено бе влиятелен. Виждал съм някои от тайните, които центърът криеше под красивия си интериор, а Ъпстийн беше техният пазител.
Когато влязох, имаше само един възрастен човек, който метеше пода. Вперих поглед в него — беше тук и при последното ми посещение и също метеше пода. Сигурно винаги беше тук: чистеше, лъскаше, наблюдаваше. Погледна ме и кимна.
— Равинът не е тук — каза той, догаждайки се инстинктивно, че едва ли има друга причина за присъствието ми на това място.