— Обадих му се — поясних. — Очаква ме. Ще дойде.
— Равинът не е тук — повтори мъжът и вдигна рамене.
Седнах. Нямаше смисъл да продължавам спора. Старецът въздъхна и отново се зае с метенето.
Мина половин час, после един час. От Ъпстийн нямаше и следа. Когато най-сетне се надигнах да си ходя, старецът седеше на пода, стиснал между коленете си изправената метла като знаме.
— Казах ви.
— Да, казахте ми.
— По-добре слушайте.
— Често ми го повтарят.
Той поклати печално глава.
— Равинът вече не идва често тук.
— Защо?
— Мисля, че изгуби благоразположението им. Или пък вече е прекалено опасно за него, за всички нас. Срамота. Равинът е свестен човек, мъдър човек, но някои хора смятат, че не е подходящ за това, за този Бет Шалом. — Явно забеляза, че се озадачих, защото поясни: — Дом на мира. Не „Шеол“, не тук.
— Шеол ли?
— Ад — каза той. — Не тук. Вече не.
И потупа многозначително с крак по пода, сочейки тайното място долу. При последното ми посещение в центъра „Оренсанс“ Ъпстийн ми беше показал една охранявана килия под мазетата на сградата. Вътре на сигурно място бе затворено нещо, което наричаше себе си „Китим“, демон, който искаше да бъде човек, или човек, който мислеше себе си за демон. А сега, ако думите на стареца бяха истина, Китим вече го нямаше тук, прогонен бе заедно с Ъпстийн, който го бе заловил.
— Благодаря ви — казах.
— Бевакашах — отговори той. — Бетакх ба-Адонаи ва’асеитов.
Оставих го там и излязох на студеното пролетно слънце. Явно бях дошъл напразно. Ъпстийн вече не беше в свои води в центъра „Оренсанс“ или пък центърът вече не бе склонен да одобрява присъствието му. Озърнах се, едва ли не очаквайки да го видя да ме чака наблизо, но от равина нямаше и следа. Нещо се бе случило — той нямаше да дойде. Опитах се да открия с поглед Луис, обаче и от него нямаше следа. Все пак знаех, че е наблизо. Слязох по стълбите и се запътих към Стантън. След минута усетих, че някой тръгва редом с мен. Погледнах наляво и видях млад евреин с кипа и свободно кожено сако. Дясната му ръка беше пъхната в джоба на якето. Стори ми се, че различавам дулото на малък пистолет, притиснато в кожата на дрехата. Зад мен вървеше друг млад мъж. И двамата изглеждаха силни и бързи.
— Доста се забави вътре — каза мъжът отляво. Имаше съвсем лек акцент. — Кой да предположи, че имаш такова търпение!
— Старая се — отговорих.
— Чувам, че имаш нужда.
— Е, опитвам се. Ще ми кажете ли къде отиваме?
— Решихме, че би искал да хапнеш нещо.
Насочиха ме към Стантън. Между един магазин за деликатеси, който явно не бе зареждал с прясна стока от предишното лято, ако се съди по умрелите насекоми между бутилките и бурканите на витрината, и шивашко ателие, чийто собственик явно смяташе, че памукът и коприната са проява на краткотрайна мода, която накрая ще отстъпи пред изкуствените тъкани, имаше малко кашерно ресторантче. Беше осветено мъжделиво, вътре имаше четири маси от тъмно дърво и покрити със следи от чаши с горещо кафе и запалени цигари, наслоявани с десетилетия. Табела на английски и на иврит на прозореца оповестяваше, че заведението е затворено.
Само една от масите беше заета. Ъпстийн седеше с лице към вратата и с гръб към стената. Беше облечен с черен костюм, бяла риза и черна вратовръзка. На закачалка зад главата му висеше тъмно палто, върху което беше нахлупена черна шапка с тясна периферия — сякаш притежателят на дрехите не седеше точно под тях, а неотдавна се бе дематериализирал и от предишното му съществуване бяха останали само дрехите.
Единият млад мъж взе стол и го отнесе навън, после седна с гръб към прозореца. Спътникът му, който ме заговори на улицата, седна вътре, но от другата страна на вратата. Не гледаше към нас.
На плота имаше жена. Беше може би на четирийсет и няколко години, но в тъмната вътрешност на заведението можеше да мине с десетина години по-млада. Косата и беше много тъмна и когато минах покрай нея, не видях изобщо да е прошарена. Беше красива и ухаеше леко на карамфил и канела. Кимна ми, но не се усмихна.
Седнах срещу Ъпстийн и се извърнах така, че и аз да съм с гръб към стената и да виждам вратата.
— Можеше да ми кажеш, че си персона нон грата в центъра „Оренсанс“ — казах му.
— Можех, но нямаше да отговаря на истината — отговори той. — Взето бе решение, което беше изцяло взаимно. Твърде много хора влизат там. Не е справедливо и разумно да ги излагаме на опасност. Съжалявам, че се наложи да чакаш, но си имахме причина — наблюдавахме улиците.