Разследването на случаите с Миси Гейнс, Джоузеф Драйдън и Питър Акерман установи, че и тримата са водили напълно нормално съществуване през по-голямата част от живота си. Акерман е бил семеен човек, Миси Гейнс е била типична примерна тийнейджърка, а Драйдън вече е бил хулиган, но не по-различен от мнозина други. И после в даден момент поведението им се променя. Откъсват се от семейството и от приятелите си. Намират представител на другия пол, когото не са познавали до този момент, осъществяват връзка с него и започват да преследват привидно първо Каролайн Рос, а после, в случая с Гейнс и Драйдън, теб. Значи това е логичното обяснение — коренно несъвместими двойки, свързани единствено от желанието да навредят на теб или на семейството ти и действащи или по собствена воля, или по волята на някой друг.
— Ти обаче не вярващ в логичното обяснение.
— Не, не вярвам.
Ъпстийн се пресегна зад себе си и порови в джоба на палтото си, откъдето извади фотокопие и го разгърна върху масата. Беше копие на някаква научна статия и на снимката се виждаше летящо насекомо — оса.
— Какво знаеш за осите, господин Паркър?
— Жилят.
— Вярно е. Някои от тях, най-голямата група от разред хименоптера, са и паразити. Набелязват си насекомо гостоприемник — паяк, стоножка, — като снасят яйца, които нападат гостоприемника отвън, или снасят яйца вътре в самия гостоприемник. В крайна сметка се появяват големи ларви, които поглъщат гостоприемника. Такова поведение е относително често в природата, при това не само сред осите. Ихневмонът например използва паяците и листните въшки като гостоприемници на своите малки. Когато вкара в тях яйцата си, вкарва и отрова, която парализира гостоприемника. След това малките им изяждат гостоприемника отвътре навън, като започват от органите, които са най-малко необходими за оцеляването му, например мазнините и червата, за да запазят гостоприемника жив колкото е нужно, преди да се заемат с жизненоважните органи. В крайна сметка от него остава само празна черупка. Начинът, по който го изяждат, показва известна степен на инстинктивно разбиране, че живият гостоприемник е по-полезен от мъртвия, но иначе целият процес е доста примитивен, да не кажа дори безспорно отвратителен. — Ъпстийн се приведе напред и почука по снимката на осата: Така, има една разновидност паяци, Plesiometa argyra, които се срещат в Коста Рика. Осите използват и него за гостоприемник, но по доста интересен начин. Осата напада паяка и временно го парализира, като снася яйцата си на върха на коремчето на паяка. След това отлита и паякът възвръща способността си да се движи. Той продължава да функционира както винаги, плете мрежите си и улавя насекоми, въпреки че ларвите на осата са прилепнали към коремчето му и се хранят със соковете му през малки отвори. Това положение продължава може би две седмици и после се случва нещо много странно — поведението на паяка се променя. По някакъв неизвестен механизъм ларвите с помощта на отделяни от тях химически вещества принуждават паяка да промени структурата на мрежата си. Вместо кръгла мрежа той започва да гради по-малка и по-укрепена платформа. След като я завърши, ларвите убиват гостоприемника си и си правят пашкул в новата мрежа, където са в безопасност от вятъра, дъжда и хищните мравки. Започва следващият етап от развитието им. — Ъпстийн се поотпусна. — Представи си, че заменим осите с бродещи духове и паяците — с хора, и тогава може би ще започнем да разбираме как така наглед обикновени мъже и жени могат в даден момент да се променят коренно и бавно да умрат вътрешно, оставайки все същите външно. Интересна теория, не смяташ ли?
— Достатъчно интересна, за да стане причина един човек да бъде прокуден от местния културен център.
— Или изпратен в лудница, ако е проявил неблагоразумието да изрече тези мисли на глас, само че ти не за пръв път чуваш за подобни неща — за духове, които прелитат от тяло в тяло, и за хора, които явно живеят повече от отреденото им време, бавно се разлагат, но не умират.
Спомних си за Китим, затворен в килията си, затворил се вътре в себе си като насекомо, заспало зимен сън, въпреки че тялото му вехне. И за едно същество на име Брайтуел, което зърнах на стогодишно изображение, на снимка от Втората световна война и накрая в тази епоха, докато преследваше друго същество като самия себе си, човешко по форма, но не и по природа. Да, знаех за какво говори Ъпстийн.
— Разликата между паяка и човешкото същество обаче е въпрос на съзнание, на тип чувственост — отбеляза Ъпстийн. — Тъй като трябва да допуснем, че паякът не осъзнава собствената си самоличност като паяк, тогава, ако оставим настрани болката от унищожението му, той не разбира какво му се случва, когато поведението му започне да се променя и най-накрая умре. Само че човешкото същество би доловило промените във физиката си или, още по-точно, в психиката си, в поведението си. Най-малкото би се притеснило. Възможно е дори гостоприемникът да потърси консултация с лекар или с психиатър. Би се подложил на изследвания. Би предизвикал усилия за откриване на източника на дисбаланса.