Кен изключи коментара след мача, опитвайки се да накара клиентите да си тръгнат по-бързо, и пусна новините. На момичето му харесваше, че за Кен животът не започва и не свършва със спорта. Той четеше и знаеше какво се случва по света. Имаше мнение за политиката, историята, изкуството. Според Шели имаше дори прекалено много мнения и прекалено много обичаше да ги споделя с околните. Шели беше на петдесет и няколко години и беше омъжена за симпатичен тъпчо, който смяташе, че слънцето изгрява, когато Шели се събуди, а спускането на нощта е израз на скръбта на света, задето скоро ще бъде лишен от мелодията на Шелиния глас, докато тя спи. Той вече се бе настанил на бара, сърбаше светла бира и чакаше да я откара у дома. Шели беше почтена и трудолюбива жена и не обичаше никое от нейните „момичета“ да работи по-малко от нея. Три вечери работеше на бара, понякога заедно с Кен, ако имаше мач. Новото момиче вече пет пъти беше работило за нея и след първата вечер бе признателно за относителното спокойствие през третата вечер, когато Кен бе поел нещата и всичко бе доста по-кротко, макар и не толкова ефикасно и доходоносно.
В нейния район бяха останали само двама мъже, които вече бяха толкова пияни, че ако не наближаваше време да затварят, щеше да е принудена да ги изгони. Личеше си, че скоро ще минат от меланхоличния в злобния стадий, затова щеше да въздъхне облекчено, когато си тръгнеха. Докато разчистваше чашите и празните кошнички от пилешките крилца на масата вдясно от мъжете, усети някой да я потупва по гърба.
— Ей — обади се единият. — Ей, скъпа, дай ни по още едно.
Тя не му обърна внимание. Не обичаше мъжете да я докосват така. Другият се изкиска и изпя откъс от песен на Бритни.
— Ей! — този път потупването беше по-силно. Тя се обърна.
— Затваряме.
— Не, не затваряте — демонстративно погледна часовника си онзи. — Има още пет минути. Тъкмо време да ни донесеш още две бири.
— Съжалявам, момчета, не мога да ви обслужвам повече.
Над главите им на екрана се появи друга новина. Тя вдигна поглед. Имаше светкавици и полицейски коли. Върху кадъра се показаха три снимки: на мъж, жена и дете. Какво ли им се е случило? Опита се да разбере дали става дума за местно градче, но видя името на нюйоркската полиция отстрани на една от колите и разбра, че не е. Едва ли новината беше добра, щом показваха снимките им. Жената и момиченцето или бяха изчезнали, или бяха мъртви. Може би мъжът също.
— Как така не можеш?
Този път се обади по-ниският, който беше по-войнствен. Носеше спортна риза, омазана с кетчуп и със сос, а очите му изглеждаха като стъклени зад евтините очила. Беше на около трийсет и пет, не носеше халка. От него се носеше възкисела миризма. При това още от пристигането му тук. Отначало си помисли, че не се къпе, но сега заподозря, че се дължи на някакво вещество, а не на секрет, на някакъв вътрешен замърсител, който се смесва с потта му.
— Зарежи, Рони — намеси се приятелят му, който беше по-висок, по-пълен и много по-пиян. — Трябва да се изпикая. Той залитна покрай нея и изломоти извинително. Носеше черна фланелка с бяла стрелка, която сочеше към слабините му.
Картината на екрана отново се промени. Тя вдигна поглед. Друг мъж, различен от първия, бе застанал в светлината на прожекторите. Изглеждаше объркан, все едно, излизайки от къщи, бе очаквал да намери спокойствие, а не хаос.
„Чакай, чакай, чакай — помисли си тя. — Аз те познавам. Познавам те.“ Споменът беше стар, не можеше да го намести съвсем точно. Усети как нещо вътре в нея се размърдва. Главата й забуча. Опита се да го прогони, но бученето се засили. Устата й се напълни със слюнка, а болката между очите й ставаше все по-силна, сякаш бяха й забили игла в основата на носа. Връхчетата на пръстите й изтръпнаха.
— Гледай ме, като ти говоря! — нареди Рони, но тя не му обърна внимание. Връхлетя я някакъв спомен, сцени от няколко стари филма се въртяха в главата й и тя бе звезда във всеки от тях.
Убийството на Мелъди Макрийди в едно езеро в Айдахо, натискаше главата й под водата, докато гърбът й се отпусна и на повърхността не се показаха мехурчета…