— Пети отдел — обадих се.
Сантос се изненада:
— Знаеш ли какво представлява?
— А ти?
— Вероятно някакво секретно ниво, до което редовите полицаи като мен нямат достъп.
— Горе-долу. Не знам повече от теб.
— Кой знае защо не вярвам, че е истина, но предполагам, че засега можем само да чакаме, защото името ти сигурно е в същия списък като това на Джими Галахър и на Мики Уолас. А когато убиецът им се добере до теб, ще се наложи да караме в моргата или него, или теб. Хайде, ела, ще те хвърлим до метрото. Ще се радвам по-скоро да се разкараш от Бруклин.
Оставиха ме на спирката на метрото.
— Ще се видим — каза Сантос.
— Живи или мъртви — додаде Травис.
Гледах ги как се отдалечават. В колата не ми продумаха, но не ми пукаше. Бях твърде зает да размишлявам върху думата, изрязана на гърба на Джими Галахър. Откъде убиецът му бе стигнал до извода, че Джими е гей? Той бе пазил тайните си през целия си живот — своите и чуждите. Досетих се за сексуалната му ориентация само от неща, които майка ми каза след смъртта на татко, когато бях по-голям и по-зрял, а тя ме увери, че малцина от колегите на Джими знаят. Всъщност само двама човека знаели със сигурност, че Джими е гей, така ми каза. Един от тях беше баща ми.
Другият беше Еди Грейс.
Трийсет и втора глава
Вратата отвори Аманда Грейс. Косата й беше вързана хлабаво с червена лента и по лицето й нямаше никаква козметика. Беше облечена с анцуг и стара фланелка и бе плувнала в пот. В дясната си ръка държеше гумено бутало за отпушване на канали.
— Страхотно! — възкликна тя, когато ме видя. — Направо страхотно.
— Явно моментът не е подходящ.
— Можеше да се обадиш предварително. Сигурно дори щях да успея да прибера буталото.
— Бих искал пак да поговоря с баща ти.
Тя отстъпи назад и ме покани да вляза.
— Беше много изморен след предишното ти посещение. Важно ли е?
— Да, струва ми се.
— Става дума за Джими Галахър, нали?
— В известен смисъл.
Последвах я в кухнята. От мивката се носеше неприятна миризма и видях, че е пълна с мръсна вода, която не се оттича.
— Нещо е заседнало долу — каза Аманда. И ми подаде буталото. Свалих си сакото и се заех с мивката, а тя облегна хълбок на дъската и се зае да ме наблюдава.
— Какво става, Чарли?
— Какво имаш предвид?
— Гледаме новините. Видяхме какво се е случило в старата ти къща и чухме за Джими. Свързани са, нали?
Усетих, че водата се раздвижи. Отдръпнах се назад и видях, че започва да се оттича.
— Баща ти каза ли нещо по въпроса?
— Стори ми се тъжен заради Джими. Бяха приятели.
— Имаш ли представа защо са се отчуждили?
Тя отмести поглед.
— Мисля, че баща ми не одобряваше начина на живот на Джими.
— Това ли ти каза?
— Не, сама се досетих. Още не си отговорил на въпроса ми. Какво става?
Обърнах се към нея и приковах погледа и, докато тя не го отмести.
— Мътните да те вземат! — възкликна.
— Както ти казах, ще се радвам да поговоря няколко минути с Еди.
Изтри челото си видимо ядосана.
— Буден е, но е още в леглото. Ще се забави, докато се облече.
— Няма нужда да си създава толкова трудности. Можем да поговорим в стаята му. Няма да отнеме много.
Тя, изглежда, все още се чудеше дали е разумно да ми позволи да го видя. Усещах неловкостта й.
— Днес си различен — отбеляза.
— От какво?
— От последния път, когато беше тук. Май не ми харесва.
— Трябва да поговоря с него, Аманда. След това изчезвам и няма да има никакво значение дали някога си ме харесвала.
Тя кимна.
— Горе. Втората врата вдясно. Почукай, преди да влезеш.
В отговор на почукването ми на вратата на Еди Грейс се разнесе дрезгаво грачене. Завесите в стаята бяха дръпнати и вътре миришеше на болест и на разложение. Главата на Еди Грейс беше подпряна на две големи бели възглавници. Беше облечен с раирана пижама и мъждивата светлина някак подчертаваше бледността на кожата му и тя сякаш леко сияеше. Затворих вратата зад гърба си и сведох поглед към него.
— Пак си тук — каза той. По лицето му пробяга намек за усмивка. Беше по-скоро неприятно и многозначително, злобно изражение. — Така и допусках.
— Защо?