— Защо?
Той ме погледна с извити вежди. Изглежда се забавляваше.
— Според мен не знаят — отговори. — Все едно да питаш защо белите кръвни телца атакуват инфекцията. Просто са програмирани да го направят — да се противопоставят на заплахата, да я неутрализират. Не и моите обаче. Моите са прецакани.
— Къде са?
— Виждал съм само него. Жената я нямаше. Той я чакаше, призоваваше я да дойде при него. Те са такива. Живеят един за друг.
— Кой е той? Как се казва?
— Не знам. Не ми каза.
— Идвал е тук ли?
— Не, дойде още докато бях в болницата, неотдавна. Донесе ми бонбони. Все едно идваше при стар приятел.
— Ти ли го прати при Джими?
— Не, не се налагаше. Те отдавна знаеха всичко за Джими.
— Заради теб.
— Какво значение има сега?
— Имало е значение за Джими. Имаш ли представа колко е страдал, преди да умре?
Еди махна пренебрежително с ръка, но не ме погледна в очите.
— Опиши ми го.
Той отново ми показа, че иска вода, и аз му дадох. Докато говореше, гласът му беше станал още по-дрезгав, почти шепот.
— Не, няма да ти кажа. Пък и наистина ли смяташ, че това ще ти помогне? Нищо нямаше да ти кажа, ако смятах, че ще ти помогне. Пет пари не давам за теб или за случилото се с Джими. Животът ми почти приключи. Обещали са ми награда за стореното. — Надигна глава от възглавницата, сякаш се канеше да ми довери голяма тайна. — Техният господар е добър и щедър — продума той сякаш на себе си и изтощен се отпусна в леглото. Дишането му стана по-плитко, унесе се и заспа.
Аманда ме чакаше долу при стълбите. Толкова силно беше стиснала устни, че около ъгълчетата на устата й се бяха образували бръчки.
— Получи ли каквото искаше от него? — попита тя.
— Да. Потвърждение.
— Той е един старец. Каквото и да е направил в миналото, платил е предостатъчно със страданията си.
— Знаеш ли, Аманда, според мен това не е вярно.
Лицето й пламна.
— Изчезвай оттук. Най-хубавото нещо, което би направил някога, е да напуснеш този град.
Това поне беше вярно.
Трийсет и трета глава
Жената, която вече бе Емили Киндлър само по име, пристигна на автогарата „Порт Ауторити“ в Ню Йорк два дни след убийството на Джими Галахър. След като си тръгна от бара, тя прекара цял ден сама в малкия си апартамент, без да обръща внимание на звъненето на телефона, вече забравила за срещата си с Чад, който също се бе превърнал просто в мимолетен спомен от някакъв друг живот. Веднъж звънецът долу иззвъня, но тя не слезе да отвори. Вместо това възстановяваше минали животи и мислеше за човека, когото беше видяла по телевизията в бара, и разбра, че когато намери него, ще намери и своя любим.
С помощта на ръжен внимателно обгори плътта си. Знаеше точното място, където да го направи, защото сякаш виждаше контурите под кожата си. Когато приключи, вече носеше стария знак.
След известно време замина за града.
На автогарата й отне почти час да се прави на изгубена, преди някой да я доближи. Докато се освежаваше в тоалетната за трети път, една млада жена, немного по-голяма от нея, се приближи и я попита дали е добре. Жената се казваше Каръл Коумър, но всички й казваха Каси. Беше руса, хубава и спретната и изглеждаше на деветнайсет, макар че всъщност беше на двайсет и седем. Работата й беше да оглежда автогарата за новопристигнали жени, особено такива, които изглеждат изгубени и сами, и да се сприятелява с тях. Казваше им, че самата тя е нова в града, и им предлагаше да ги почерпи с кафе или да им купи нещо да хапнат. Каси винаги носеше раница, макар да беше пълна с вестници и само най-отгоре имаше чифт джинси, малко бельо и фланелки, в случай че се наложи да я отвори, за да убеди по-скептичните заблудени девойчета.
Ако нямаше къде да отседнат или ако никой не ги очакваше в града, тя им предлагаше да пренощуват у приятел на Каси и на следващия ден да опитат да си намерят нещо по-постоянно. Приятелят на Каси се казваше Ърл Иу и имаше няколко евтини апартамента в града, но основният се намираше на Трийсет и осма и Девета улица, над долнопробен бар „Жълтата перла“, който също беше собственост на Ърл Иу. Това беше шегичка на Ърл, който беше половин японец. Ърл умееше да преценява уязвимите млади жени, макар да не го биваше колкото Каси Коумър, която дори той признаваше за първокласен хищник.