Входната врата беше залепена отвътре, но отвътре затворена я държаха само ключалката и резето. Отворих и двете и оставих вратата открехната. Нямаше вятър и тя си остана така. Качих се по стълбите и обиколих празните стаи, призрак сред призраци. Където и да спирах, пресъздавах дома ни в мислите си, добавях легла, шкафове, огледала, картини, превръщах го в предишната ни къща.
Тук бе сянката на тоалетката до стената в спалнята, където някога спяхме със Сюзън, и аз отново я върнах, отрупах я с шишенца и кутийки с козметика и с четка за коса с руси косми между зъбците. Върна се и леглото ни с двете твърди възглавници до стената, със следата от женски гръб на едната, сякаш Сюзън току-що беше станала. Върху завивките лежеше обърната книга и кориците й се виждаха — беседи от поета Къмингс. Сюзън намираше утеха в тази книга, в направеното от Къмингс описание на живота и на работата му, осеяно със стихове, само някои от които негови. Сякаш усещах парфюма й във въздуха.
Отсреща имаше друга, по-малка спалня и ето че пред очите ми тя възвърна ярките си цветове, тъмните и набраздени стени се изчистиха до жълто и кремаво като лятна морава, в пръстен от бели цветя. По стените имаше предимно рисунки и една голяма картина, изобразяваща цирк над малкото легло, и още една картина на момиченце с куче, което беше по-голямо от самата нея. Момичето беше обгърнало с ръчички шията на кучето и бе заровило лице в козината му, а кучето гледаше от рамката, сякаш предизвикваше някой само да се осмели и да се намеси. Светлосинята завивка на леглото беше отметната и аз видях очертанията на малкото телце върху матрака и вдлъбнатината на възглавницата, където сякаш допреди броени мигове бе лежало детето. Килимът под краката ми беше тъмносин.
Такъв беше домът ми в нощта, когато умряха Сюзън и Дженифър, такъв се върна в спомените ми сега, когато ги усещах да се завръщат, да се приближават — живите и мъртвите.
Чух някакъв шум долу и излязох в коридора. Светлината в спалнята ни трепна и угасна. Нещо се размърда вътре. Не спрях да проверя какво е, но ми се стри, че видях в тъмното една движеща се фигура и сякаш долових лек аромат. Спрях горе на стълбите и чух зад себе си шум като от малки боси крачета, които тичат по килим, дете, което излиза от стаята си, за да отиде при майка си, само че би могло да бъде просто скърцането на дъските под моите крака или плъх, размърдал се в леговището си.
Слязох.
В основата на стълбите върху малка махагонова масичка имаше коледна звезда, а до нея беше портмантото. Това бе единственото растение, което Сюзън бе успяла да опази живо и адски се гордееше с него, всеки ден го наглеждаше и се стараеше да го полива достатъчно, без да го дави. В нощта, когато двете бяха убити, саксията беше бутната от масичката и първото нещо, което видях, когато влязох в къщата, бяха корените й сред пръстта по пода. Сега цветето си беше като преди — обгрижено и обичано. Протегнах ръка и пръстите ми минаха през листата му.
В кухнята близо до задната врата стоеше мъж. Видях как направи крачка напред и лунната светлина, която струеше през прозореца, освети лицето му.
Хансън. Ръцете му бяха скрити в джобовете на палтото му.
— Доста далеч от дома си дошъл, детектив — казах.
— А теб твоят явно те влече — отговори той. — Сигурно доста се е променил оттогава.
— Не, изобщо не се е променил — отговорих.
Той се озадачи.
— Странен човек си, никога не съм те разбирал.
— Е, вече знам защо никога не си ме харесвал.
Но още докато изговарях думите, усетих, че нещо не е наред. Не би трябвало Хансън да е тук. Не му беше тук мястото.
На лицето му се появи слисано изражение, сякаш и той си бе дал сметка за същото. Тялото му се изопна, все едно имаше спазъм на гърба. Понечи да каже нещо, но от ъгълчето на отворената му уста потече струйка кръв. Задави го влажна кашлица, появи се още кръв и цял червен облак опръска стената, когато някой го бутна напред и той падна на колене. Дясната му ръка затършува в джоба, докато се опитваше да си извади пистолета, но не му достигнаха сили и той се строполи по корем с полуотворени очи, а дишането му ставаше все по-учестено.
Мъжът, който го бе нападнал, прекрачи тялото му. Беше на двайсет и няколко години, на двайсет и шест, за да сме съвсем точни. Познавах го, защото аз го наех. Бях работил с него в бара „Голямата изгубена мечка“. Виждах го как се държи мило с клиентите, как общува с лекота с готвачите и със сервитьорите.