— Пети отдел.
— Пети отдел.
— С такива приятели…
— … на човек не му трябват врагове — довърши вместо мен Ъпстийн.
Рос кимна.
— Това не означава, че трябва да ме търсиш всеки път, когато си загубиш ключовете — поясни той. — Стой на разстояние.
— Няма да е трудно.
Ъпстийн вдигна помирително ръка.
— Моля ви, господа.
— Имам още един въпрос — казах.
— Добре, питай — насърчи ме Ъпстийн.
— Жената шептеше нещо, докато я отвеждаха. Преди да изгубя съзнание, ми се стори, че Мейсър шепти същото нещо. Май беше на латински.
— Dominus meus bonus et benignitas est. — каза Ъпстийн. Моят господар е добър и мил.
— Еди Грейс каза почти същото, само че на английски. Какво означава? Някаква молитва ли е?
— Да, и може би още нещо — каза Ъпстийн. — Игра на думи. Едно име, което се появява отново и отново много години. Появява се в документи и архиви. Отначало решихме, че е съвпадение, някакъв код, но вече смятаме, че е нещо друго.
— Какво?
— Смятаме, че е име на Същината, на контролиращата сила — поясни Ъпстийн. — Моят господар е мил и добър. Добър и мил. Така наричат онзи, на когото служат. Добромил.
— Господин Добромил.
Много време щеше да мине, преди да разбера какво са си казали Рос и Ъпстийн, след като съм си тръгнал и при тях е останала само безмълвната жена в полутъмното ресторантче.
— Сигурен ли си, че е разумно да го оставим да скита свободно? — попита Рос, докато Ъпстийн се опитваше да улучи ръкава на палтото си.
— Не го оставяме да скита свободно, той е като спъната коза, макар да не го съзнава. Просто трябва да почакаме и да видим кой ще дойде да го изяде.
— Добромил? — попита Рос.
— Може би най-накрая, ако наистина съществува — каза Ъпстийн и най-сетне пъхна ръка в ръкава. — Ако нашият приятел живее достатъчно дълго…
Същата вечер напуснах Ню Йорк, след като отдадох почит и на друг мъртвец. Отдавна трябваше да го направя. Под простичка плоча в ъгъла на гробището в Бейсайд поставих цветя на гроба на млада жена и на едно неизвестно дете мястото, където спеше вечния си сън Каролайн Рос.
Майка ми.
Епилог
Прекарах остатъка от седмицата сам. Не се виждах с никого. Не разговарях с никого. Живеех с мислите си и в тишината се опитвах да приема всичко, което бях научил.
В петък вечерта отидох в „Мечката“. Дейв Еванс работеше на бара. По телефона вече му бях съобщил, че няма да работя повече в заведението, и той го прие. Сигурно си е знаел, че просто е въпрос на време. Вече бях получил неофициално потвърждение, че след броени дни ще ми върнат разрешителното за частен детектив, както ми беше обещал Ъпстийн, а всички възражения срещу това да нося оръжие бяха оттеглени.
Само че тази вечер Дейв беше затънал до гуша в работа. Около бара беше претъпкано, така че имаше място само за правостоящи. Дръпнах се, за да може Сара да мине с купчина поръчки за бира в едната ръка и за храна в другата. Изглеждаше изтощена, което бе необичайно, но после забелязах, че същото важи за всички останали, които работеха.
— Гари Мейсър ми даде двайсет и четири часа предизвестие и после напусна — каза Дейв, докато смесваше един коктейл и едновременно държеше под око три халби, които се пълнеха с бира. — Жалко. Харесваше ми. Реших, че ще се позадържи. Имаш ли представа какво се е случило с него?
— Никаква.
— Е, ти го нае.
— Сгрешил съм.
— Какво пък толкова! Не е фатално. — Посочи превръзката на шията ми. — Макар че това явно като нищо е можело да бъде. Май не бива да питам.
— Можеш да попиташ, обаче ще те излъжа.
Един от чучурите започна да пръска пяна.
— Мамка му! — изруга Дейв и ме погледна. — Ще направиш ли услуга на стар приятел?
— Веднага — отговорих.
Отидох отзад и смених кега. Докато бях там, още два свършиха, така че смених и тях. Когато се върнах, Дейв се оправяше с поръчките за ресторанта, поне десет човека чакаха за питиета, а барманът беше само един.
И така за една вечер поех предишната си роля. Нямах нищо против. Знаех, че отново ще се заема с онова, в което бях най-добър, затова с удоволствие поработих за последен път за Дейв. Бързо влязох във форма. Идваха клиенти и аз си ги спомнях по поръчките, макар да не помнех имената им — мъжът с „Танкъри“, момичето с маргаритите, петимата трийсетинагодишни мъже, които идваха в петък и винаги си поръчваха една и съща бира, никога не експериментираха с по-екзотичните марки, така че наричахме пристигането им „атаката на отряд светло пиво «Курс»“. Цъфнаха братята Фулки, следвани от Джаки Гарнър, и Дейв се престори, че се радва да ги види. Беше им длъжник, задето не бяха допускали репортерите в бара след смъртта на Мики Уолас, макар да подозираше, че присъствието им е подплашило и част от редовните му клиенти. И сега седяха в ъгъла, ядяха бургери и обръщаха чашите с уиски жадно като хора, които на следващия ден трябва да се върнат зад решетките — познато място за братята Фулки.