Така мина вечерта.
Еди Грейс се събуди от щракането на кибритена клечка в тъмното на спалнята му. Лекарствата донякъде бяха притъпили болката, но бяха замъглили и сетивата му, затова не можа веднага да се ориентира какво става и защо е буден. Помисли си, че сигурно е сънувал такъв шум. В крайна сметка, в къщата никой не пушеше.
Но тогава просветна цигара и някаква фигура се размърда в креслото отляво. За миг мярна лицето на човека. Изглеждаше слаб и болнав, косата му беше пригладена назад, ноктите му бяха дълги и изглеждаха пожълтели от никотина. Дрехите му бяха тъмни. Дори в собственото си вонливо смъртно легло Еди усети смрадта на мрака в него.
— Какво правиш тук? Кой си ти? — попита Еди.
Мъжът се приведе напред. В ръката си държеше стара полицейска свирка на сребърна верижка. Беше на бащата на Еди и старецът му я бе дал, когато се пенсионира.
— Харесва ми — каза непознатият и поклати свирката на верижката. — Смятам да я прибавя към колекцията си.
Дясната ръка на Еди потърси копчето за алармата, с което викаше Аманда. Щеше да звънне в спалнята й и тя или Мики щяха да дойдат. Пръстът му натисна бутона, обаче не чу нищо.
— Дадох си труда да прекъсна кабела — обясни мъжът. Вече няма да ти трябва.
— Попитах те какво търсиш тук — изграка Еди. Вече беше уплашен. Това бе единствената уместна реакция в присъствието на този човек. Нищо у него не беше каквото трябва. Нищичко.
— Дойдох да те накажа за греховете ти.
— За греховете ми ли?
— Задето предаде приятеля си. Задето изложи сина му на опасност. За смъртта на Каролайн Рос. За момичетата, на които причиняваше болка. Дойдох, за да те накарам да си платиш за всички тях. Съдът разгледа делата ти и те намира за виновен.
Еди се засмя глухо.
— Майната ти. Погледни ме, аз умирам. Всеки ден ме боли. Нима можеш да ми причиниш нещо, което вече не ме е сполетяло?
Внезапно на мястото на свирката се появи сребрист, остър метал, когато мъжът стана и се надвеси над Еди. На Еди му се стори, че вижда и други фигури, струпани зад гърба му, хора с кухи очи и тъмни уста, които хем бяха тук, хем ги нямаше.
— О, сигурен съм, че ще измисля нещо прошепна Колекционера.
В полунощ барът почти се изпразни. Прогнозата за времето обещаваше още сняг след полунощ и повечето хора бяха предпочели да си тръгнат рано, вместо да рискуват да шофират в снежната буря. Джаки и братята Фулки останаха и масата пред тях бе отрупана с бутилки, но другите клиенти вече ставаха и се обличаха. Двама мъже в другия край на заведението поискаха сметката, пожелаха ми лека нощ и си тръгнаха. На плота остана само един човек. Жената беше дошла с група ченгета от Портланд по-рано вечерта, но остана, след като те си тръгнаха, извади книга от чантата си и сега тихо си четеше. Никой не я безпокоеше. Беше дребна, тъмна и красива, но излъчваше нещо, което караше дори едрите бейзболисти да стоят на разстояние. Въпреки това ми изглеждаше позната отнякъде. Отне ми известно време, но после си спомних. Тя вдигна поглед и видя, че я зяпам.
— Добре, тръгвам си — каза.
— Не се налага — отговорих. — В петък вечер персоналът обикновено остава да пийне и може би дори да хапне по нещо. На никого не пречиш. — Посочих чашата с червено вино до дясната й ръка. Беше останала само една глътка. — Да ти налея ли още? Заведението черпи.
— Не е ли незаконно след работно време?
— Ще ме издадете ли, полицай Мейси?
Тя сбърчи нос.
— Значи знаеш коя съм?
— Четох за теб във вестника, а и съм те виждал няколко пъти. Участваше в онази работа в Убежището.
— Ти също.
— Само периферно. — Протегнах ръка. — Приятелите ме наричат Чарли.