Той замълча и се намръщи за трети път. Явно такава бе неволната му реакция на всичко, което го смущава.
— Няма нищо, продължете, моля — успокоих го аз.
— Казвала, че мирише на гръмнал пистолет.
И двамата замълчахме.
— Защо сте дошли, господин Паркър?
— Не съм сигурен. Струва ми се, някои въпроси се нуждаят от отговори.
— Знаете ли, на определен етап от живота си човек усеща подтик да започне да рови в миналото — каза Дюран. — Преди майка ми да умре, я накарах да седне и да ми разкаже цялата ни семейна история, всичко, което може да си спомни. Струва ми се, че исках да знам тези неща, за да проумея към какво принадлежа, преди човекът, способен да ми го разкрие, да си отиде завинаги. Хубаво е човек да знае откъде произхожда. Предава го на децата си и не се чувства толкова безпомощно влачен от течението на живота, толкова самотен. Само че някои неща е по-добре да оставиш в миналото. Да, знам, че психоаналитиците, психиатрите и един господ знае още кой ще ви кажат обратното, но грешат. Не трябва да ровиш във всяка рана и да я отваряш, не всяка злина трябва да бъде преосмисляна или насила изваждана на бял свят. Най-добре е просто да оставиш раната да заздравее, дори да не заздравее както трябва, или да зарежеш злините на тъмно и да си напомняш, че не бива да влизаш сред сенките, ако можеш да го избегнеш.
— Там е работата, понякога просто не можеш да избегнеш сенките — отвърнах.
Дюран подръпна устната си.
— Да, сигурно. Е, какво е това за вас — началото или краят?
— Началото.
— В такъв случай ви чака дълъг път.
— Допускам.
Чух отварянето на входната врата. Нисичка и леко пълна жена с изрусена почти до бяло коса влезе в коридора.
— Аз съм — оповести тя, без дори да погледне към кухнята. Най-напред си съблече палтото, свали ръкавиците и шала, огледа прическата и лицето си в огледалото на тоалетката. — Мирише приятно — каза тя, обърна се към кухнята и ме видя. — Божичко!
— Имаме гост, Елизабет — обади се Дюран и аз се изправих, когато съпругата му влезе в стаята. — Това е господин Паркър. Живял е тук като малък.
— Радвам се да се запознаем, госпожо Дюран.
— А, вие сте…
Тя замълча, след като направи връзката, и аз наблюдавах смяната на чувствата по лицето й. Най-накрая чертите й се установиха, допускам, в обичайното й изражение: благост и съвсем лека сянка от тъга, дължаща се на дългия житейски опит и на убеждението, че всяко нещо има край.
— Добре дошли — рече тя най-накрая. — Седнете, седнете. Ще останете ли за вечеря?
— Не, не мога. Трябва да тръгвам. И бездруго вече отнех твърде много време на съпруга ви.
— Е, след като трябва.
— Да. Благодаря ви.
Изправих се, облякох се, а Дюран ме изпрати до вратата.
— Трябва да ви призная, че когато ви видях за пръв път, ви помислих за друг. И нямам предвид някой от синовете на Харингтън. Само за секунда.
— За кого ме взехте?
— Преди няколко месеца дойде един мъж. Беше вечер, по-тъмно от сега. Направи точно като вас — взира се в къщата известно време и дори дойде чак до моравата, за да огледа къщата и отзад, където е бил гаражът. Това не ми допадна. Излязох да го попитам какви ги върши. Повече не съм го виждал.
— Подозирате, че е оглеждал с цел кражба ли?
— Отначало така си помислих, но когато го попитах, той ми каза друго. Не че крадецът ще си признае, освен ако не е пълен глупак.
— И какво ви каза?
— Ловувам. Ето това ми каза. Само една дума — „ловувам“. Какво означава според вас?
— Не знам, господин Дюран — отвърнах, а той присви очи, сякаш се опитваше да прецени дали не го лъжа.
— След това ме попита дали знам какво се е случило тук, а когато отговорих, че не знам за какво говори, възрази, че според него знам. Тонът му не ми допадна и му казах да си върви.
— Помните ли как изглеждаше?