Макар че понякога прекаляваше с пиенето, Боби никога не закъсняваше за работата си на бензиностанцията и в автосервиза и обикновено си тръгваше малко по-късно, защото все имаше какво още да свърши, някоя задача, която не му се искаше да зарязва недовършена, нищо че на другата сутрин би могъл да я приключи с лекота и на бърза ръка. Това бе една от причините баща му да не се тревожи много за бъдещето на сина въпреки недоразуменията помежду им — Боби беше прекалено съвестен, за да остане извън утъпкания път за дълго. Обичаше реда, винаги го бе обичал. Не беше мърляв тийнейджър — нито по вида, нито по поведението си. Просто не му бе в характера.
Обаче предната вечер не се прибра и не обади на родителите си къде отива, което само по себе си беше необичайно. На следващата сутрин пък не се появи на работа, което беше толкова странно, че Рон Невил, собственикът на бензиностанцията, звънна в дома на семейство Фарадей, за да провери как е момчето и дали не е болно. Майката се учуди, че синът й още не е отишъл на работа. Допуснала бе, че се е прибрал късно снощи и е излязъл рано сутринта. Провери в стаята му, която бе до кабинета на приземния етаж. Не бе спал в леглото си и по нищо не личеше да е прекарал нощта и на кушетката.
Към три следобед все още нямаше никакви новини от Боби, затова майка му се обади на съпруга си в службата. Двамата заедно потърсиха Боби при всичките му приятели и познати и при бившето му гадже Емили Киндлър. Последното обаждане беше деликатно, тъй като двамата с Боби бяха скъсали броени седмици преди това. Баща му подозираше, че точно краят на връзката е причината синът му да пие повече, отколкото би трябвало, но все пак не бе първият мъж, опитал да удави любовната мъка в алкохол. Проблемът бе, че нещастната любов не потъва в алкохола — колкото повече я натискаш към дъното, толкова по-напористо се надига към повърхността.
Никой не беше чувал или виждал Боби от предния ден. След седем вечерта позвъниха в полицията. Началникът се отнесе скептично. Отскоро бе в града, но познаваше навиците на младите хора. Все пак се съгласи, че такова поведение не е характерно за Боби Фарадей, а и вече бяха минали двайсет и четири часа, откакто си бе тръгнал от бензиностанцията. След работа Боби Фарадей не се бе появил в нито един от местните барове и Рон Невил се оказа последният човек, който го е виждал. Началникът на полицията състави описание на младежа в дома на семейство Фарадей, взе негова снимка от предишното лято и осведоми местната и щатската полиция за евентуално изчезване. Нито една от другите служби не откликна като при неотложен случай, защото и те като началника на полицията се отнасяха скептично към поведението на младежите и запилееше ли се някой от тях, обикновено изчакваха седемдесет и два часа, преди да решат, че изчезването се дължи на нещо повече от пиячка, хормони и кавги у дома.
На втория ден родителите и приятелите на Боби започнаха неофициален оглед на града и на околностите му, но без резултат. На свечеряване майката и бащата се върнаха у дома, но и тази нощ не мигнаха точно както и предната. Майката на Боби лежеше в леглото, извърната с лице към прозореца, ослушвайки се напрегнато за приближаващи стъпки, за познатия шум от дългоочакваното прибиране у дома на единствения й син. Помръдна леко само когато чу съпруга си да става и да облича халата си.
— Какво има? — попита.
— Нищо — отговори той. — Ще направя чай, ще поседя малко. — Замълча и после попита: — Ти искаш ли?
Тя обаче усещаше, че я пита само от учтивост и че би предпочел да не приема поканата му. Съпругът й не искаше двамата да седят на масата в кухнята и да мълчат, подхранвайки взаимно страховете си. Искаше да остане сам. Когато вратата на спалнята се затвори зад гърба му, тя се разплака.