— Какво да бъде, детектив? — попитах.
Не отговори. Челюстта му мърдаше, докато триеше долните си зъби в кучешките. Запитах се колко ли е пил и заключих, че едва ли е много. Не ми приличаше на човек, дето ще му изпусне края.
— Чух, че работиш тук — каза той.
— Доста се забави, преди да се отбиеш.
— Не ти идвам на гости.
— Допуснах. Вежливостта не ти е присъща.
Той отмести поглед и леко поклати глава — един разумен човек, изправен пред неразумен.
— Какво търсиш тук? — попита и направи презрителен жест към бара, клиентелата и може би дори към света изобщо.
— Изкарвам си прехраната. Ти и приятелчетата ти ми съсипахте кариерата, така че временно си избрах друга.
— Временно, а? Така ли мислиш? Чувам, че адвокатката ти доста върти телефоните заради теб. Пожелавам й късмет. Най-добре си събирай бакшишите, че тя не е от евтините.
— Ето ти шанс да дадеш своя принос за каузата. Да ти налея ли още едно, или сам ще си напълниш чашата с пикня и оцет?
Хансън се приведе напред. Вече забелязах, че очите му са леко изцъклени. Или беше пийнал повечко, отколкото допусках, или просто не носеше на пиене.
— Тук идват ченгета. Нямаш ли никакво достойнство? Позволяваш свестните полицаи да те виждат да работиш на бар. Какво се опитваш да постигнеш — да им натриеш носовете ли?
И аз си задавах този въпрос. Дори Дейв, когато ми предложи работата, каза, че ще ме разбере, ако не приема заради ченгетата, които идват в заведението. Отговорих му, че не ме интересува какво мисли този или онзи, но може би Хансън беше по-близо до същността, отколкото ми се искаше да призная. Решението ми да работя в „Мечката“ се дължеше донякъде на упорство и проклетия. Не възнамерявах да се измъкна тихомълком след случилото се. Наистина някои от ченгетата, които идваха в бара, отначало изглеждаха смутени от присъствието ми, а неколцина дори демонстрираха нескрито презрение, но те и бездруго не даваха пет пари за мен. Повечето от останалите се държаха добре и изразиха съчувствието си, заради онова, което ми се бе случило. И в двата случая нямаше значение. Засега ми стигаше да оставя нещата както са си. Така имах време да направя каквото исках.
— Знаеш ли, детектив, ако не те познавах толкова добре, щях да си помисля, че си падаш по мен. Дали да не те запозная с подходящите хора? Може би ще ти помогне да освободиш напрежението. Или пък пусни обява във вестника — много типове направо си умират за мъже с униформи.
Хансън се изхили мрачно, все едно изстреля отровна стрела.
— Гледай да не изгубиш противното си остроумие — каза той, — понеже човек, който се прибира в празна къща, вонящ на вкисната бира, трябва да има на какво да се посмее.
— Не е празна, имам куче — възразих. Взех чашата му. Реших, че пие „Андрю Браун“, налях му и отново поставих халбата пред него. — Заведението черпи. Обичаме добрите ни клиенти да са доволни.
— Ти я изпий, аз приключих — каза той, извади портфейла си от джоба и остави на бара двайсетачка. — Задръж рестото. Не е много, но в Ню Йорк пък съвсем за нищо не стига. Искаш ли да ми кажеш какво си търсел там?
Изненада ме, а не биваше. През последните месеци пет пъти ме спира пътна полиция на магистралата. Някой явно ми показваше, че не е забравил за мен. Сигурно някое ченге от летището в Портланд ме беше познало, когато съм пристигал от Ню Йорк или съм излитал за там, и му се беше обадило. В бъдеще трябваше да внимавам повече.
— Бях на гости на приятели.
— Много хубаво, човек има нужда от приятели. Обаче ако науча, че работиш по някакъв случай, ще те съсипя.
Обърна се, сбогува се с приятелчетата си и си тръгна. Гари се примъкна до мен, когато вратата се затвори зад Хансън.
— Всичко наред ли е?
— Да, наред е. — Подадох му двайсетачката. — Мисля, че беше твой клиент.
Гари погледна към недокоснатата бира.
— Не си е допил бирата.
— Не беше дошъл да пие.
— А защо?
Хубав въпрос.
— Може би заради компанията.
Шеста глава
Когато най-сетне се прибрах у дома малко след единайсет, изведох лабрадор ретривъра Уолтър на разходка. Беше привикнал с новото усещане от снега, както става с повечето същества, хора или животни, които прекарат повече от една седмица в Мейн през зимата, затова кучето вече се задоволяваше да подуши безцелно няколко пъти, преди да си свърши работата и да ми покаже, че предпочита да се върне в топлата кошница, като се завърти и се запъти право към къщи. През последната година бе станал доста по-зрял. Може би защото къщата беше по-тиха от преди и кучето донякъде беше свикнало, че Рейчъл и Сам вече не са част нито от неговото всекидневие, нито от това на дома. Присъствието му в къщата ми допадаше по много причини — Уолтър ми вдъхваше сигурност, правеше ми компания и може би бе връзка със семейството, което вече нямах. Изгубил бях две семейства: Сам и Рейчъл живееха във Върмонт, а Сюзън и Дженифър ми отне мъж, който ги бе накълцал на парчета, а след това бе умрял от моята ръка. Обаче, освен това се чувствах виновен, задето оставях Уолтър толкова дълго сам или със съседите ми, семейство Джонсън. Те с радост се грижеха за него, когато ме нямаше, само че краката на Боб вече не го държаха и редовните разходки навън с едно игриво куче му идваха в повече.