А единствената мисъл на Даниъл Фарадей беше, че според Емили синът му не беше достоен за нея.
Само че следобед шефът на полицията отново ги посети и всичко се промени. Обясни им, че са преценили ъгъла и приложената сила и че той и детективите от щатската полиция вече са споделили едни с други съмненията си поради вида на раните, които въжето бе оставило по кожата. На шията на сина на Даниъл Фарадей имаше две рани, но първата бе скрита от втората, затова едва след пристигането на главната патоложка подозренията на заместника й били потвърдени. Две рани: първата от задушаване, докато момчето е лежало на земята, съдейки по охлузванията на гъба му, където вероятно нападателят го е притиснал с колене. Тази рана не била фатална, но от нея Боби изгубил съзнание. Смъртта настъпила вследствие на втората рана. Примката била преметната през шията на момчето, тялото му било повдигнато на колене и другият край на въжето бил вързан за дървото. Убиецът или убийците му го бутали в гръб, за да се наведе напред и бавно да се задуши.
Според началника на полицията нужна била доста голяма сила, за да бъде надвит такъв едър и силен младеж като Боби Фарадей. Проверили въжето и долната част на ствола на дървото за ДНК, но…
Родителите го чакаха да продължи.
Каза им, че виновниците за смъртта на Боби са били много предпазливи. Косата и дрехите му, а също ноктите и кожата на ръцете му били пропити с вода и кал от езерото. Явно намерението било да унищожат всички улики и успели. Властите нямало да се откажат да търсят убиеца на Боби, увери ги началникът, но задачата им съществено се усложнявала. Помоли ги засега да не споделят с никого тази информация и те му обещаха.
След като началникът си тръгна, Даниъл прегърна жена си и тя се разрида в обятията му. Не беше сигурен защо плаче, просто се учуди, че са й останали сълзи. Може би оплакваше ужаса от случилото се или пък новият пристъп на скръб бе причинен от това, че синът й не бе посегнал на живота си, че друг му го бе отнел. Тя не му каза и той не попита. Но когато и той пророни първите си сълзи, осъзна, че не се дължат на загубата, на ужаса или на опасността. Усети облекчение. Осъзна, че бе изпитал омраза към сина си, задето се е самоубил. Беше вбесен от себичността на постъпката му, от нейната глупост, от това, че младежът не се е обърнал към близките си хора, когато е имал най-силна нужда от тях. Мразеше сина си, задето бе лишил баща си от възможност да се намеси и задето бе принудил него и майка си да понасят бремето на скръбта от загубата на детето си. Докато вярваше, че синът му сам е сложил край на живота си, Даниъл размишляваше над ужасното деяние през дългите и бездейни дни и нощи, през часовете, които се изнизваха безмилостно бавно. Скръбта, изглежда, бе някаква материя — не бе създавана или унищожавана, а просто променяше формата си. След смъртта тъгата, тласнала Боби към такава крайност, не изчезна, а просто се пренесе върху живите. Нямаше предсмъртно писмо, нямаше обяснение — не че някакво обяснение би свършило работа. Вместо това имаше само въпроси без отговор и глождещото усещане, че по някакъв начин е предал сина си.
Отначало инстинктивно обвини момичето. Синът му не беше същият, след като Емили сложи край на връзката им. Макар да бе едър младеж и да се справяше с лекота със света, Боби беше твърде чувствителен. Беше излизал и с други момичета, бе преживявал тийнейджърски раздели и травми, но явно бе здравата хлътнал по слабата млада жена с тъмна коса и светлозелени очи. Тя беше с няколко години по-голяма от него и у нея имаше нещо особено, това не можеше да се отрече. И други си съперничеха за любовта й, но тя бе избрала него. Синът му го съзнаваше. Силата бе у нея и той винаги се бе борил с дисбаланса, който този факт създаваше във връзката им.
Даниъл вярваше като повечето бащи, че синът му е най-свястното момче в града, може би дори в целия свят. Той заслужаваше най-доброто в живота — най-удовлетворителната работа, най-красивите жени, най-милите деца. Фактът, че Боби не споделяше мнението му, бе едновременно едно от най-хубавите и от най-лошите му качества — достойна за възхищение естествена скромност, която обаче по досаден начин задушаваше амбицията му и го караше да се съмнява в себе си. Даниъл не се съмняваше, че момичето е достатъчно хитро, за да си играе с това несъответствие, но пък същото важеше за всички представителки на пола й. Той винаги се отнасяше подозрително към жените. Възхищаваше им се и изпитваше дълбоко влечение към тях (всъщност по-силно, отколкото жена му знаеше или се преструваше, че знае, защото неведнъж по време на брака им бе откликвал на влечението си към други жени), но така и не успя да ги разбере. Отдавайки се от време на време на завоевания, които след това изоставяше, той успяваше да компенсира неумението си да разбира жените с известно презрение, макар че вътрешно така и не го призна. Наблюдаваше как момичето манипулира сина му, как го върти на пръста си, все едно е вързан с копринена нишка и тя може, когато си поиска да го придърпа наблизо или да го остави да виси на разстояние. Боби съзнаваше какво се случва, но беше влюбен до уши и не можеше да прекъсне връзката. Родителите му бяха обсъждали въпроса неведнъж на бутилка вино, само че тълкуваха връзката на сина си по различен начин. Съпругата на Даниъл признаваше, че момичето е хитро, но въпреки това смяташе, че в поведението му няма нищо необичайно. Тя не правеше нищо по-различно от другите момичета или от хората, които са вникнали в равновесието на силите между половете. Младежът я желаеше, но ако тя му се отдадеше безусловно, щеше да изгуби властта си над връзката с него. По-добре беше да го накара да й докаже верността си, преди да му се отдаде изцяло.