Джоан ме покани вътре и ми предложи кафе. Бях си изпил дневната доза, но така поне имах с какво да си запълня времето. Иначе щяхме просто да седим и да се гледаме или пък да използваме Сам и Уолтър като нещо, което да ни ангажира вниманието. Джоан се извини и излезе, като затвори след себе си вратата. Чух я да говори тихо. Сигурно се обаждаше на Рейчъл. В нейно отсъствие двамата със Сам се заиграхме с Уолтър и аз слушах дъщеря си да говори на някаква смесица от познати думи и свой собствен език.
Джоан се върна и наля кафето, после наля малко мляко в пластмасова чаша за Сам и се заехме с кексчетата, бъбрейки си просто ей така. След петнайсетина минути чух отпред да спира кола, а после в кухнята влезе Рейчъл, зачервена и гневна. Сам тутакси хукна към нея, после посочи кучето и пак изрече името му на нейния си език.
— Изненадваш ме — оповести Рейчъл и ми даде да разбера, че изненадата е от типа на онези, когато се събуждаш с труп в леглото.
— Импулсивно решение — обясних й. — Съжалявам, че ти обърках плановете.
Колкото и да се стараех — всъщност не знам дали изобщо се постарах, — гласът ми прозвуча малко остро. Рейчъл го долови и се намръщи. Джоан, дипломатична както винаги, заведе Сам и Уолтър навън да играят, а Рейчъл свали палтото си и го метна на един стол.
— Трябваше да се обадиш — каза тя. — Можеше да сме излезли или да сме заминали някъде. — Понечи да прибере няколко чинии от сушилника, но се отказа и попита: — Е, как си?
— Добре съм.
— Още ли работиш в „Мечката“?
— Да. Не е толкова зле.
Тя успешно изимитира измъчената усмивка на майка си.
— Радвам се да го чуя. — Помълча известно време, после каза: — Трябва да установим правила за посещенията, това е всичко. Доста е далече, за да идваш, когато ти скимне.
— Опитвам се да идвам възможно най-често, Рейч, и се старая да се обаждам. Освен това не просто ми скимва.
— Знаеш какво искам да кажа.
— Да, знам.
Отново мълчание.
— Мама каза, че искаш да помолиш за услуга.
— Искам да оставя Уолтър при теб.
За пръв път тя изрази друго чувство, а не безсилие и едва сдържан гняв.
— Моля? Но ти обичаш това куче!
— Така е, но често отсъствам, а той обича теб и Сам не по-малко от мен. Затворен е вкъщи, докато съм на работа, и все се налага да моля Боб и Шърли да го наглеждат, докато отсъствам от града. Не е честно спрямо него, а и знам, че родителите ти също обичат кучета.
Родителите на Рейчъл имаха кучета до неотдавна, когато двете им възрастни колита починаха през няколко месеца. Оттогава все говореха, че ще си вземат друго куче, но така и не се наканиха да го направят. Още ги болеше от загубата на предишните.
Изражението на Рейчъл омекна.
— Трябва да попитам мама, но мисля, че няма да има нищо против. Сигурен ли си?
— Не, но така е правилно.
Тя се приближи към мен и след кратко колебание ме прегърна.
— Благодаря ти.
Бях сложил кошницата с играчките на Уолтър в багажника и след като стана ясно, че Джоан с радост приема кучето, й я дадох. Съпругът й Франк бе на делово пътуване, но тя беше сигурна, че той няма да възрази, още по-малко след като Сам и Рейчъл са щастливи. Уолтър явно схвана какво се случва. Тръгна подир кошницата си и когато видя да я слагат в кухнята, разбра, че ще остане тук. Близна ме по ръката на тръгване, после седна до Сам, за да покаже, че отново е влязъл в ролята на неин пазач.
Рейчъл ме изпрати до колата.
— Интересно ми е защо отсъстваш от града толкова често, след като работиш в „Мечката“? — попита тя.
— Разследвам нещо — отговорих.
— Къде?
— В Ню Йорк.
— Не би трябвало да работиш. Може да не ти върнат разрешителното.
— Не е служебно, а лично — уверих я.
— За теб винаги е лично.
— Иначе не си струва човек да прави каквото и да било.
— Е, просто внимавай.
— Добре. — Отворих вратата на колата. — Трябва да ти кажа нещо. Бях в града по-рано. Видях те.
Лицето й застина.
— Кой е той? — попитах.
— Казва се Мартин — отговори Рейчъл след малко.
— Откога се срещаш с него?
— От скоро. Може би от месец. — Замълча. — Още не знам дали е сериозно. Щях да ти кажа. Просто още не съм наясно.
Кимнах.
— Другия път първо ще звънна — обещах, качих се в колата и потеглих.
През този ден научих нещо — може и да има по-лоши неща от това да отидеш някъде с кучето си и да си тръгнеш без него, но не са много.