Пътуването ми до къщи беше дълго и тихо.
II
„Неискреният приятел е по-опасен от явния враг.“
Девета глава
Мина почти седмица, преди да пътувам отново до Ню Йорк. Не че имаше голямо значение — в „Мечката“ не ни достигаха хора и аз работех допълнително, за да поема част от работата, така че нямаше начин да замина дори да исках.
Почти месец се опитвах да се свържа с Джими Галахър и оставях съобщения на телефонния му секретар, но получих отговор едва през тази седмица. Не ми се обади по телефона, а ми изпрати писмо, с което ме уведомяваше, че е бил на дълга ваканция от зимата в Ню Йорк, но вече се е върнал в града и с радост ще се види с мен. Писмото беше написано на ръка. Точно в стила на Джими — той пишеше писма с безупречна калиграфия, пренебрегваше компютрите и смяташе, че телефонът е създаден, за да улеснява него, не другите хора. Истинско чудо бе, че изобщо има телефонен секретар, но Джими обичаше да общува и машинката му даваше възможност да не пропуска нищо важно и да пренебрегва каквото не му е приятно. Що се отнася до мобилните телефони, почти съм сигурен, че според него те бяха пъклено дело, сравнимо с отровните стрели и с хората, които солят храната си, преди да я опитат. В писмото му пишеше, че е свободен да се срещнем в неделя на обяд. Тази точност също беше типична за Джими Галахър. Баща ми казваше, че полицейските доклади на Джими са истинско произведение на изкуството. Показвали ги на студентите в полицейската академия като образцови документи, както бихте показали тавана на Сикстинската капела на група начинаещи бояджии и бихте им обяснили, че към това трябва да се стремят, докато боядисват стените на апартаментите.
Резервирах си билет за най-евтиния полет, който успях да намеря, пристигнах на летище „Кенеди“ малко преди девет сутринта, а после взех такси за Бенсънхърст. Още от дете се опитвам да свържа Джими Галахър с Бенсънхърст. Отначало сред всички места, които полицай от ирландски произход, при това таен хомосексуалист, би избрал за свой дом, Бенсънхърст изглеждаше не по-вероятен избор от Солт Лейк Сити, Кингстън или Ямайка. Вярно е, че там вече живееха корейци, поляци, араби и руснаци, имаше дори афроамериканци, но всъщност Бенсънхърст винаги е бил италианско владение — и образно казано, и съвсем буквално. В младостта на Джими всяка националност си имала собствен район и ако човек случайно се озове не където трябва, го ступвали. Обаче най-големите побойници били италианците. Сега дори тяхната епоха вече отминаваше. Бей Ридж Паркуей все още беше предимно италианска територия, освен това всеки ден в църквата „Сейнт Доминик“ на Двайсета улица се отслужваше по една литургия на италиански, но руснаците, китайците и арабите бавно настъпваха и завладяваха пресечките като мравки, плъпнали по тялото на стоножка. Междувременно евреите и ирландците рязко бяха намалели, а чернокожите, чиито корени тук бяха от времето на подземната железница, бяха ограничени до един анклав от четири пресечки до „Бат Авеню“.
Оставаха ми още два часа до срещата с Джими. Знаех, че той ходи на църква всяка неделя, но дори да си беше у дома, нямаше да му е приятно, ако отида по-рано. Това бе друга негова особеност. Беше привърженик на точността и не обичаше хората да закъсняват или да подраняват, затова докато чаках да стане време за срещата ни, се разходих по Осемнайсето авеню с намерението да закуся в „Стелас Дайнър“ на Шейсет и трета улица. Макар заведението да бе на двайсет пресечки от къщата на Джими, тримата с баща ми и с него се бяхме хранили там неведнъж, понеже Джими беше близък със собствениците и те винаги се стараеха да го обслужват добре.
Осемнайсето авеню все още се наричаше булевард „Христофоро Коломбо“, но китайското присъствие личеше ясно — ресторантите, фризьорските салони и дори доставчиците на аквариуми вече бяха рамо до рамо с италианските адвокатски кантори, с „Фокачерия“ на Джино, с „Гурме паста кралица Ан“ и с италианския магазин за музика и филми „Аркобалено Италиано“, където старци седяха на пейки с гръб към булеварда, сякаш демонстративно изразяваха неодобрението си към настъпилите промени. Някогашното заведение „Котилиън Терас“ беше със заковани прозорци, а от двете страни на главната тента два еднакви розови коктейла все още бълбукаха печално.
Когато наближих „Стелас Дайнър“, установих, че заведението вече го няма. Табелата си стоеше, видях и няколко високи столчета до бара, но иначе помещението беше съвсем празно. Когато се хранехме тук, винаги сядахме на бара — Джими отляво, татко в средата, а аз от края. Все едно бях на бар, наблюдавах как келнерките наливат кафе, как разнасят чинии между кухнята и клиентите, слушах откъслечните разговори край себе си, докато баща ми и Джими обсъждаха тихо нещата, за които си говорят възрастните. Почуках по стъклото за сбогуване и отнесох своя „Ню Йорк Таймс“ зад ъгъла на Шейсет и четвърта улица, където изядох парче пица в пицария „Джей енд Ви“, която съществуваше на тази земя по-отдавна от мен. Когато часовникът ми показа 11:45, се запътих към къщата на Джими.