Аманда живееше на „Съмит Стрийт“, съвсем близо до църквата „Света Маргарита от Антиохия“ и почти срещу някогашния ми дом на „Франклин Стрийт“. Уолтър ме остави пред църквата и отиде да пие кафе. Аманда отвори вратата секунди след иззвъняването на звънеца, сякаш ме бе чакала в коридора. Косата й беше дълга и кестенява, но нещо в цвета й подсказваше, че е боядисана в близък до естествения си цвят, така че контрастът да не е силен. Беше ниска, малко над метър и петдесет и пет, кожата й беше осеяна с лунички и имаше светлокафяви очи. Изглежда, току-що си беше сложила червило и ухаеше на някакъв цитрусов аромат, който, точно като самата нея, успяваше да бъде едновременно непретенциозен, но впечатляващ.
Бях си паднал по Аманда Грейс, докато учехме заедно в гимназията на Пърл Ривър. Беше по-голяма от мен с една година и се мотаеше с компания, в която беше популярен черният лак за нокти и някакви неизвестни английски групи. Беше от момичетата, които популярните спортни типове се правят, че ненавиждат, но за които си фантазираха тайно, докато наперените им руси приятелки вършеха неща, които не изискваха гаджетата им да ги гледат в очите. Около година преди смъртта на баща ми тя започна да излиза с Майкъл Райън, чиито големи цели в живота бяха да поправя коли и да си открие боулинг — сами по себе си не безсмислени, но неотговарящи на нивото на амбицията, която винаги съм смятал, че би удовлетворила момиче като Аманда Грейс. Майк Райън не беше лошо момче, но разговорните му умения бяха ограничени, а и искаше да живее и да умре в Пърл Ривър. Аманда говореше за пътувания до Европа и за желанието си да учи в Сорбоната. Трудно ми беше да си представя какво е общото между нея и Майк.
Ето я, отново стоеше пред мен и макар по лицето й да забелязах бръчки, които ги нямаше преди, тя си беше почти същата точно като градчето. Усмихна ми се.
— Чарли Паркър. Радвам се да те видя.
Не знаех как да я поздравя. Протегнах ръка, но тя се шмугна покрай ръката ми, прегърна ме и поклати глава.
— Все същото непохватно момче — отбеляза тя според мен не без известна нежност. Пусна ме и ме огледа развеселено.
— Какво ще рече това?
— Идваш в къщата на хубава жена и искаш само да се ръкуваш с нея!
— Е, доста време мина. Не ми се иска да си въобразявам разни неща. — Отново се почувствах петнайсетгодишен. — Как е съпругът ти? Още ли си играе с кегли?
— Прозвуча ми малко гей — изкиска се тя.
— Едър мъж, който поваля твърди предмети с фалическа форма. Как човек да не си направи този извод?
— Кажи му го, като го видиш. Сигурна съм, че ще поговори с психоаналитика си.
— Не се съмнявам. Или ще ми рита задника оттук до Джърси.
Изражението й се промени. Част от веселостта й се изпари, а не разбрах какво точно я замени.
— Не, съмнявам се, че ще постъпи така с теб.
Отстъпи назад и отвори широко вратата.
— Заповядай. Приготвила съм обяд. Е, просто купих малко студени мезета, салати и пресен хляб. Ще се задоволим с това.
— Предостатъчно е. — Влязох в къщата и тя затвори вратата, промуши се покрай мен, за да ме поведе към кухнята, като за миг обхвана кръста ми с ръце и притисна корем към слабините ми. Изстенах.
— Какво има? — попита тя ококорена и невинна.
— Нищо.
— Хайде, кажи.
— Мисля, че още те бива във флиртуването.
— Стига да е за благородна кауза. Освен това не флиртувам с теб, не много. Дадох ти шанс преди много време.
— Наистина ли? — Опитах се да си спомня кога изобщо съм имал някакъв шанс с Аманда Грейс, но нищо не ми хрумна.
Последвах я в кухнята и я наблюдавах как пълни една кана от кран с филтър.
— Да, наистина — отговори тя, без да се обръща. — Трябваше само да ме поканиш. Не беше сложно.
Седнах.
— Тогава всичко ми се струваше сложно.
— На Майк не му се струваше.
— Е, той не беше толкова сложен.