— Едро момиче е — печално отбеляза Арти и избави Пейтън от по-нататъшното неудобство. — Вината не е нейна. Бракът й се разпадна, лекарите й предписаха хапчета против депресията и тя внезапно започна да пълнее. Не стига, че яде за двама, ами това е само част от проблема. Когато е тъжна, яде още повече, натъжава се още повече и се тъпче още повече. Порочен кръг. Не те виня, че я зяпаше. Ако не ми беше дъщеря, и аз щях да я зяпам. Всъщност срам ме е да го призная, обаче и аз понякога я гледам така.
— И така да е, все пак извинявай — каза Пейтън. — Не беше… учтиво.
— Приемам извинението — отговори Арти. — Другият път ти ще черпиш в „Дийнс“.
Протегна ръка и двамата мъже се здрависаха. Пейтън тупна Арти по гърба. Усети как очите му леко се навлажняват и реши, че се дължи на физическото натоварване.
— Какво ще кажеш да те черпя една бира, когато приключим тук? Бих пийнал нещо в края на този дълъг ден.
— Съгласен. Да напоим кучето и да се…
Млъкна. Вече виждаха закътаното езеро. Беше популярно място за любовни срещи по времето, когато Пейтън и Арти бяха доста по-млади, преди собственикът на земята да се смени и новият, набожен човек, чиито безбожни роднини сега се дърлеха за имота му, даде ясно да се разбере, че не желае никакви младежи да се отправят в дебрите на сексуалните тайни близо до неговото езеро. Клоните на голям бук бяха надвиснали над водата и почти докосваха повърхността. Моли стоеше малко по-нататък. Не беше пила от водата. Всъщност бе спряла на няколко метра от брега. Чакаше, вдигнала едната си лапа и размахвайки несигурно опашка. През тръстиките приближаващите мъже забелязаха нещо синкаво.
Боби Фарадей бе коленичил досами водата, горната половина на тялото му бе леко приведена, сякаш се опитваше да зърне отражението си във водата. На шията му имаше въже, вързано за ствола на дървото. Тялото беше подпухнало от газове, лицето мораво, чертите почти неузнаваеми.
— О, по дяволите! — възкликна Пейтън.
Потрепери леко, а Арти се пресегна и прегърна през раменете своя другар. Зад тях слънцето залезе, вятърът задуха и множеството класове скръбно се приведоха.
Втора глава
Взех влака до Пърл Ривър от гара „Пен“. Не бях пристигнал от Мейн с автомобил и не си бях направил труда да наема кола, докато бях в града. Не ми трябваше. Каквото и да се наложеше да правя там, щеше да ми е по-лесно да го свърша без автомобил. Докато влакът спираше на гарата, останала почти непроменена от появата си като разклонение на Иъри Рейлроуд, установих, че всички други промени в сърцевината на града също са чисто козметични. Слязох и бавно тръгнах през Мемориъл парк, където един знак до пустеещата полицейска будка на Оринджтаун оповестяваше, че Пърл Ривър „все още е градче на дружелюбни хора“.
Паркът е дело на Джулиъс Браунсдорф, създателя на Пърл Ривър, който проектирал града, след като закупил земята, построил гарата, произвел шевната машина „Етна“ и печатарската преса „Америка енд Либърти“, разработил лампата с нажежаема жичка и изобретил лампата с волтова дъга, която осветява не само този парк, но и Капитолия във Вашингтон. Браунсдорф е един от хората, в сравнение с които останалите изглеждат някак лениви. Двамата с Дан Фортман от отбора „Чикаго Беърс“ са гордостта на Пърл Ривър.
Американското знаме се развяваше над паметника в центъра на града, издигнат в чест на местните млади мъже, загинали във войните. Любопитното бе, че сред тях фигурираха и имената на Джеймс Мур и Зигфрид Бъц, намерили смъртта си не на бойното поле, а по време на банковия обир през 1929 г., когато прочутият крадец от онова време Хенри Фърникис се опитал да обере „Фърст Нашънъл Банк“ в Пърл Ривър, преоблечен като електротехник. Е, поне поколенията са ги запомнили. Вече никой не споменава по паметниците убити банкови чиновници.
Пърл Ривър изобщо не се бе отърсил от ирландските си корени след заминаването ми. Кафенето „Мъди Брук“ на Норт Мейн от другата страна на парка все още предлагаше келтска закуска, а недалеч от там се намираше ирландската месарница на Галахър, магазинчето за подаръци „Айриш Котидж“ и туристическата агенция „Хари О’Съливан“. От другата страна на булевард „Ист Сентръл“, до железарията на Хандълър, беше ирландският магазин „За половин пени“, където продаваха ирландски чай, бонбони, чипс и фланели като на галските футболни отбори. А пък точно зад ъгъла след стария „Пърл Стрийт Хотел“ се намираше ирландската кръчма „Дж. Ф. Нунан“. Както често отбелязваше баща ми, трябваше просто да боядисат целия град зелен и точка по въпроса. Обаче киното на Пърл Ривър вече бе затворено, а редом до по-посещаваните автомобилни салони и магазини за мебели имаше снобски магазини за сувенири и за скъпи подаръци.