Сега ми се струва, че съм прекарал цялото си детство в Пърл Ривър, но всъщност не е така. Преместихме се там, когато бях почти на осем, понеже баща ми започна да се изморява от дългото пътуване до града от по-северната част на щата, където родителите ми живееха евтино в къщата, наследена от татко след смъртта на неговата майка. Най-трудно му беше през седмиците, когато патрулираше от осем до четири, всъщност от седем и половина до три и половина. Тогава ставаше в пет сутринта, а понякога дори по-рано, за да се добере до Девети участък — район с много насилие, заемащ по-малко от четвърт квадратна миля в Лоуър Ист Сайд, но местопрестъпление на около седемдесет и пет убийства годишно. Тогава с мама почти не го виждахме. Беше длъжен една седмица да патрулира от осем до четири, втората — от четири до дванайсет и третата — от осем до четири. После две седмици смяната му беше от четири до дванайсет (тогава го виждах само през уикендите, защото, когато тръгвах за училище сутрин, той спеше, а когато се върнех, беше отишъл на работа) и една седмица задължително патрулираше от дванайсет до осем, което толкова объркваше биологичния му часовник, че понякога в края на периода не беше на себе си от изтощение.
Девети участък работеше съгласно „схема деветка“, тоест девет групи от по деветима човека — система, въведена още през 60-те години и в крайна сметка премахната през 80-те и прекъснала голяма част от близките приятелски отношения, които бе създала. Сержантът на баща ми в първа група беше Лари Костело и тъкмо той предложи на татко да помисли дали няма да е по-добре да се премести в Пърл Ривър. Там живееха ченгетата от ирландски произход и градът претендираше, че в него се провежда второто по големина в щата шествие в деня на свети Патрик след парада в Манхатън. Мястото беше и относително богато — средният доход превишаваше двукратно този за страната, затова тук цареше атмосфера на удобство и благоденствие. Градът имаше предостатъчно ченгета, за да формират полицейски щат, имаше пари и притежаваше собствена физиономия благодарение на връзките, създадени от националната принадлежност. Макар баща ми да не беше ирландец, той беше католик, познаваше мнозина от жителите на Пърл Ривър и се чувстваше удобно сред тях. Майка ми не се възпротиви на преместването. Ако то щеше да й осигури повече време със съпруга й и щеше да намали напрежението и стреса, вече издълбали ясни следи по лицето му, тя бе готова да живее дори в землянка.
И така, преместихме се на юг и понеже според мен всичко, което се обърка впоследствие, се оказа свързано с Пърл Ривър, градът заема по-голямата част от детските ми спомени. Купихме си къща на „Франклин Авеню“, близо до ъгъла с „Джон Стрийт“, където и до днес се намира Методистката църква. Имотът имаше „неизползван потенциал“, както казват брокерите на недвижими имоти — старата дама, която бе живяла там почти през целия си живот, неотдавна бе починала, и нищо не подсказваше, че от 1950 година насам е правила по къщата нещо друго, освен да мете пода от време на време. Ето защо къщата беше по-голяма, отколкото бихме могли да си позволим, а на баща ми му допадна липсата на ограда и откритите дворове между нас и другите имоти на улицата — това създаваше у него усещането за пространство, за общност. Схващането, че надеждните огради осигуряват надеждни съседи, не беше особено популярно в Пърл Ривър. Тук оградите някак смътно притесняваха хората — възприемаха ги като желание за отделяне, може би дори като претенция, че си различен.
Майка ми се потопи в живота на града — стана член на всевъзможни комитети. Промяната бе смайваща за толкова сдържана и дистанцирана от околните жена, каквато е тя според повечето ми ранни спомени за нея. Баща ми вероятно се е чудел дали жена му няма тайна любовна връзка, но всъщност мама просто реагираше като човек, озовал се на по-хубаво място от преди. Съпругът й също беше по-доволен, макар че мама продължаваше да се притеснява всеки ден, когато той излизаше от къщи, и реагираше с почти неприкрито облекчение, когато татко се връщаше невредим след всяко дежурство.
Майка ми… Сега, докато ровя из подробностите за живота ни на онова място, отношенията ми с нея започват да ми изглеждат все по-далеч от нормалните, ако тази дума изобщо може да бъде използвана за семейните взаимоотношения. Мама нерядко изглеждаше откъсната не само от околните, но дори от татко и от мен. Не че не ме обичаше. Радваше се на успехите ми и ме утешаваше, ако претърпях поражение. Изслушваше ме, успокояваше ме и ме обграждаше с любов. Обаче ми се струва, че през по-голямата част от детството ми тя просто реагираше на моята настойчивост. Обърнех ли се към нея, правеше всичко каквото трябва, обаче не и по своя инициатива. Все едно бях някакъв експеримент, опитно животинче в клетка, нещо, което трябва да бъде наблюдавано и контролирано, хранено и поено, обичано и поощрявано, за да оцелее, но нищо повече.