Или пък паметта ми погаждаше номера, докато бърниках в калта на миналото и когато мътилката се слегнеше, опипвах дъното, за да проверя какво се е показало.
След убийствата и последвалите събития мама избяга на север в Мейн, където бе отрасла, и ме взе със себе си. До смъртта й, когато още учех в колежа, тя отказваше изобщо да обсъжда събитията, предизвикали смъртта на баща ми. Затвори се в себе си и там намери само тумора, който щеше да отнеме живота й, завладявайки малко по малко клетките на тялото й, както лошите спомени изместват хубавите. Сега се питам от колко ли време я бе дебнала болестта и дали тежката емоционална рана по някакъв начин не бе предизвикала физическа реакция и мама не се оказа предадена от две страни — от съпруга си и от собственото си тяло. Ако бе така, значи ракът бе започнал да действа няколко месеца след раждането ми. В известен смисъл причината бях аз, не по-малко от постъпките на баща ми, защото едното бе последица на другото.
Къщата не се бе променила много, макар че олющената боя, мръсните прозорци на горния етаж и изпочупените дъски, подобни на потъмнели изгнили зъби, говореха за занемареност. Цветът беше малко по-различен, по-светлосиво от преди, но дворът си беше все така без ограда като дворовете на съседите. Верандата се бе сдобила след мрежа от последния път, когато я бях видял, с люлеещ се стол и с ратаново канапе, обърнати към улицата, но и двете без възглавнички. Рамките на прозорците и на вратите бяха боядисани в черно вместо в бяло и на мястото на някога старателно гледаните цветни лехи сега имаше само рехава трева, която бе избила под замръзналия сняг. Все пак това определено бе мястото, където бях израсъл. Помръдна перде в някогашната ни дневна и забелязах, че някакъв възрастен човек ме наблюдава любопитно. Кимнах в знак, че съм го видял, а той се отдръпна назад в тъмното.
Над входната врата имаше двоен прозорец, едното стъкло на който бе счупено и заменено с картон — любимия наблюдателен пункт на едно момче към градчето, което бе неговият свят. Частица от мен бе останала в тази стая след смъртта на баща ми — нещо от моята невинност може би или последните остатъци от детството. То ми бе отнето с един пистолетен изстрел, който ме бе принудил да го захвърля като стара змийска кожа или като вече ненужна какавида. Сякаш бе пред очите ми това дребничко видение — момче с тъмна коса и тесни очи, твърде замислено за възрастта си, твърде самотно. Имаше приятели, но така и не преодоля усещането, че им се натрапва, когато им ходи на гости, и че те му правят услуга, когато си играят с него или го канят да гледат заедно телевизия. По-лесно му беше, когато излизаха заедно на тумба, играеха софтбол в парка през лятото или футбол, ако Дани Йейтс се бе върнал от летен лагер или още не беше заминал. Дани беше единственият му познат, който се интересуваше от космоса и получаваше списание „Шуут!“ от свой чичо, който служеше в база на ВВС в Англия. Беше по-голям от останалите с две години и те му отстъпваха за почти всичко.
Питах се къде ли са сега повечето от бившите ми приятели (нито един, от които не беше чернокож, защото Пърл Ривър беше бяло като лилия градче и ние срещнахме чернокожи младежи чак в колежа). Бях изгубил връзка с тях, след като се бяхме преместили в Мейн, но сигурно някои от тях още живееха тук. В крайна сметка Пърл Ривър — много семейно и пламенно покровителстващо своите хора място — бе градче, което се превръща в дом за поколения. Боби Гретън живееше през две къщи от нас. Родителите му караха само шевролети и задържаха всяка кола най-много две години, преди да я сменят за по-нов модел. Погледнах наляво и видях един кафяв шевролет „Ъпландър“ на алеята пред къщата, която винаги бе принадлежала на семейство Гретън. На задното стъкло на колата имаше избелял стикер в подкрепа на Обама в изборите през 2008 г., а до него се виждаше жълта панделка. Колата имаше номера на военен ветеран. Беше на господин Гретън със сигурност.