Светлината в прозореца на някогашната ми спалня се промени — пробягал по небето облак създаде впечатлението за движение вътре и аз отново усетих присъствието на момчето, което бях някога. Седеше си там и се оглеждаше за баща си, който се връща от работа, или пък за Кари Готлиб, която живееше в отсрещната къща. Кари бе три години по-голяма от него и я смятаха за най-красивото момиче в Пърл Ривър, но говореха, че тя също го съзнава, което пък я правеше не толкова привлекателна като други момичета, отличаващи се с повече скромност и стеснителност. Момчето не обръщаше внимание на такива приказки. Повечето момчета в града също не им обръщаха внимание. Кари Готлиб бе толкова желана тъкмо защото бе различна, защото бе стъпила на пиедестал, издигнат единствено за нея. Ако бе по-обикновена и не толкова самоуверена, интересът на момчетата би намалял значително.
Кари замина за града, за да стане модел. Майка й разправяше на всеки, когото успяваше да сгащи за достатъчно дълго, че Кари е родена да стане перлата на модните подиуми и на телевизионния екран. Обаче през следващите месеци и години образът на Кари изобщо не се появи по тези места, затова майка й престана да хвали дъщеря си. Когато някой я попиташе как е Кари (с блеснал поглед като на акула, надушила кръв във водата), тя отговаряше само: „Ами, добре е“, и се усмихваше малко напрегнато, насочвайки разговора към по-безопасни теми, а ако разпитващият упорстваше, просто си тръгваше. След време Кари се върна в Пърл Ривър и започна работа като сервитьорка в местен бар и ресторант, на който стана управителка, след като се омъжи за собственика. Все още бе красива, но животът в големия град бе взел своето и усмивката й вече не беше толкова самоуверена. Въпреки това тя се върна в Пърл Ривър и понесе разбитите си мечти достойно, с което спечели възхищението на хората и те я харесваха може би малко повече от преди. Кари бе една от тях, беше си у дома и когато посещаваше родителите си на „Франклин Авеню“, видението на момчето й се усмихваше.
В сравнение с другите полицаи баща ми не беше едър мъж — едва покриваше изискването за ръст на нюйоркската полиция — и не бе толкова здраво сложен като останалите. На мен обаче ми изглеждаше внушителен особено когато бе с униформа, с револвера си „Смит и Уесън“ на колана и с лъскавите копчета на фона на тъмносинята униформа.
— Какъв ще станеш, като пораснеш? — питаше ме той, а аз отговарях:
— Ченге.
— Какво ченге?
— Нюйоркско ченге.
— И какво нюйоркско ченге ще бъдеш?
— Добро. Най-доброто.
Тогава татко разрошваше косата ми — обратното на лекото шляпване, когато бе недоволен от някоя моя постъпка. Нито веднъж не ме удари, нито веднъж не ме ощипа — достатъчно бе да ме перне през тила с твърдата си мазолеста длан, за да разбера, че съм прекрачил границата. Понякога следваха и други наказания — не ме пускаше да излизам или ми спираше джобните за седмица-две, но признакът за надвиснала опасност бе шляпването. Това бе последното предупреждение и беше единственото физическо насилие, макар и съвсем незначително, което свързвах с баща си преди деня, в който умряха двамата тийнейджъри.
Приятелите ми се бояха от татко, било то и само заради униформата, която носеше в града. Най-вече Франки Мъроу, който се свиваше в себе си като уплашен охлюв в присъствието на собствения си баща. Бащата на Франки беше охрана в един мол, така че уплахата му вероятно се дължеше на униформите и на хората, които ги носят. Бащата на Франки беше кретен и приятелят ми вероятно допускаше, че и другите мъже, които носят униформи и пазят разни неща, също са кретени. Когато Франки бил на седем, татко му го попитал дали не е педал, понеже момчето се протегнало да го хване за ръка, преди да пресекат кръстовището. Господин Мъроу беше „грамадански кучи син“, както се изрази веднъж баща ми. Господин Мъроу мразеше черните, евреите и латиносите и на върха на езика си имаше готова върволица от обиди по адрес на всяка от тези групи. Той ненавиждаше и повечето бели хора, затова не може да се каже, че беше расист. Просто го биваше да мрази.
Четиринайсетгодишен, Франки Мъроу бе изпратен в поправително училище за палеж. Беше опожарил собствения си дом, докато баща му бил на работа. Така прецизно подбрал момента, че господин Мъроу тъкмо завивал по улицата към дома си, когато пожарните се появили зад него. Франки седял на зида на отсрещната къща, наблюдавал как се извиват огнените езици и едновременно се смеел и плачел.