И Джими Галахър. За последен път го видях малко след погребението, когато се отби у дома, за да попита как сме двамата с мама, и тя му каза, че възнамерявала напусне Пърл Ривър и да се върне в Мейн. Мама ме изпрати да си лягам, но кое момче не би подслушвало от стълбите, за да научи онова, което крият от него. Ето какво чух да казва майка ми:
— Ти какво знаеше, Джими?
— За кое?
— За всичко — за момичето, за хората, които идваха. Ти какво знаеше?
— Знаех за момичето. А пък за онези…
Представих си го как свива рамене.
— Уил каза, че са същите.
Джими не отговори известно време, после каза:
— Не е възможно, знаеш го. Аз убих единия, а другият умря месеци преди това. Мъртвите не се връщат, не по този начин.
— Той ми го прошепна, Джими. — Мама едва сдържаше сълзите си. — Това бе едно от последните неща, които ми каза. Каза, че са били те.
— Беше изплашен, Елейн, боеше се за теб и за момчето.
— Но той ги е убил, Джими. Убил ги е, а те дори не са били въоръжени.
— Не знам защо…
— Аз знам — искал е да ги спре. Знаел е, че в края на краищата ще се върнат. Нямало е да им трябват пистолети, щели са да го направят с голи ръце, ако се наложи. Може би…
— Какво?
— Може би дори биха предпочели да го направят с голи ръце — завърши тя.
И се разплака. Чух Джими да се изправя и знаех, че я прегръща и успокоява.
— Никога няма да разберем със сигурност. Но ето какво знам — той те обичаше. Обичаше и двама ви и съжаляваше за всичко, с което те е наранил. Мисля, че цели шестнайсет години се стараеше да ти се реваншира, но така и не успя. Вината не е твоя, просто той сам не можеше да си прости. Не бе в състояние да го направи…
Майка ми се разрида по-силно, а аз се обърнах, върнах се в стаята си възможно най-тихо, взрях се в луната от прозореца на стаята си и надолу към „Франклин Авеню“ и към улиците, по които баща ми повече никога нямаше да мине.
Келнерът дойде да вдигне чиниите ни. Изглеждаше впечатлен от начина, по който Ейнджъл и Луис са видели сметката на храната си, и явно бе също толкова разочарован от мен. Поръчахме си кафе и наблюдавахме как заведението започва да се опразва.
— Можем ли да направим нещо? — попита Ейнджъл.
— Не, мисля, че това е моя работа.
Явно бе забелязал нещо да се върти в мислите ми и лицето ми да издава движението.
— Какво премълчаваш? — попита той.
— Онзи старец Дюран каза, че някакъв млад мъж — на трийсетина години според него, може би малко по-възрастен — се появил пред къщата преди няколко месеца. Душел наоколо. Дюран го попитал какво търси и той отвърнал, че „ловува“.
— В Пърл Ривър? — учуди се Ейнджъл. — И какво лови, леприкони ли?
— Може и да няма нищо общо с теб — обади се Луис.
— Възможно е — съгласих се. — Обаче попитал Дюран дали знае какво се е случило в къщата.
— Търсач на силни усещания. Турист по следите на убийци. И преди си се натъквал на такива хора.
— Дюран каза, че се е почувствал неловко в присъствието на този човек, това е. Не можеше да посочи точно защо.
— В такъв случай не можеш да направиш много, освен ако онзи не се появи отново.
— Да, бе, някакъв тип на трийсетина години, който кара хората да се чувстват неловко. Няма как да не го забележи човек. Мамка му, дори половината играчи на „Мете“ отговарят на това описание.
Платихме и излязохме навън в нощта.
— Можеш да ни се обадиш по всяко време — увери ме Ейнджъл. — На твое разположение сме.
Спряха си такси и след като изчезнаха от поглед, се върнах в ресторанта. Седнах на бара и си поръчах още една чаша вино. Замислих се за ловеца и дали всъщност не преследваше мен.
Част от мен наистина искаше той да дойде.
Пета глава
„Голямата изчезнала мечка“ е заведение в Портланд. Намира се на „Форест Авеню“, далеч от основния туристически поток край старото пристанище и на мястото му някога е бил бар „До дъно“. Тук са свирели неголеми оркестри, групи, които или се изкачват по стълбицата, или слизат, или пък са в застой и единственото важно за тях е да свирят пред относително многобройна публика, за предпочитане такава, която няма да започне да ги замерва с бутилки, когато от хитовете минат към някое ново парче.
Сценичното осветление още си стоеше в ресторантската част на заведението и създаваше впечатлението, че клиентите или са прелюдия към главното действие, или са самото главно действие. Освен това половината от сградата преди е била пекарна и в единайсет и половина, когато барът изпълнявал последните поръчки, заведението се изпълвало с уханието на топъл хляб, което пък предизвиквало мъчителен глад у клиентите тъкмо след затварянето на кухнята.
Когато собствениците на бара се сменили през 1979 година, той станал известен под името „Мечка гризли“, докато верига пицарии от западния бряг не възразила и не променили името на „Голямата изчезнала мечка“, което и бездруго е по-приятно. Освен на веселата атмосфера и на факта, че тук до късно сервираха хубава храна, славата на заведението се дължеше на избора на бира: винаги имахме 56 вида наливна бира, понякога стигаха дори до 60. Макар че барът се намираше в тиха част на града недалеч от кампуса на университета на Южен Мейн, той се бе сдобил със завидна репутация през годините и дори през лятото, което преди беше слаб сезон, вътре беше претъпкано.
Освен местни „Мечката“ привличаше ценители на бирата, повечето от които мъже, при това на определена възраст. Те не създаваха неприятности, не прекаляваха с пиенето и обичаха да разговарят най-много за хмел, за бурета и за някакви слабо известни пивоварни, за които дори част от барманите не бяха чували. Понякога появата на жена можеше да ги откъсне от конкретната им тема за разговор, но жени колкото щеш, а кога друг път ще имаш случай да седнеш до човек, който е опитвал бирата от всяка пивоварна в Портланд, щата Орегон, обаче не знае нищичко за Портланд в Мейн!
Работех като барман в „Мечката“ малко повече от четири месеца. Нямах неотложна нужда от пари, но въпреки това ми се струваше смислено да си намеря някаква работа, докато Ейми Прайс се бори за мен. Трябваше да издържам дъщеря си, макар че майка й не ме притискаше за пари. Понякога дори се питах дали всъщност Рейчъл не би предпочела да не съм част от живота на Сам, макар че не ми каза и дума, която да ме наведе на този извод. Можех да посещавам Сам във Върмонт, когато пожелая, стига да предупредях Рейчъл предварително. Въпреки това понякога изпитвах внезапна нужда да видя Сам (а, честно казано, и Рейчъл, защото нещата помежду ни бяха останали недовършени) и просто тръгвах към Бърлингтън. Подобни посещения не бяха предизвикали търкания помежду ни — само по някой неодобрителен поглед от страна на бащата на Рейчъл, защото двете със Сам живееха в съседната къща до тази на родителите й.
Двамата с Рейчъл бяхме спали няколко пъти след раздялата си, но нито един от двама ни не повдигна въпроса за сдобряване. Според мен то не бе възможно, не и сега, което не ми пречеше да я обичам. Все пак положението не можеше да продължава вечно. Отчуждавахме се все повече и повече. Всичко беше приключило, но все още нито аз, нито тя бяхме изрекли най-страшните думи.
Беше малко след четири в четвъртък следобед и в „Мечката“ беше спокойно. Е, относително спокойно. На бара седяха трима мъже. Двама бяха редовни клиенти, класически зимни типажи от Мейн с протрити ботуши, с кепета на „Сокс“ и с достатъчно пластове дрехи, че да се предпазят дори от втора ледникова епоха, докато някой не отвори бар в някоя пещера и не започне отново да прави бира. Казваха се Скоти и Фил. Обикновено с тях имаше още един тип, Дан, наричан също „Дан Мъжкаря“ или „Дани Момчето“, или, когато беше достатъчно далеч, за да не ги чува, „Дан Тъпака“. Днес обаче Дан го нямаше и на неговото място седеше един тип, който не беше редовен клиент, но явно сега, след като работех тук, щеше да стане такъв.