Даниъл Фарадей и съпругата му умряха същата нощ. Крановете на газовата им печка бяха завъртени докрай. Прозорците, предната и задната врата прилепваха плътно към рамките си, защото Даниъл работеше като надзорник в една от местните фирми за комунални услуги и прекрасно знаеше колко струва разхищението на енергия през зимата. Затова се бе погрижил от къщата да не излиза никакъв газ. Жена му сигурно беше се разколебала (или бе така, или бе вярна ужасяващата вероятност, че не става дума за споразумение между двамата, а съпругът й е извършил убийство и самоубийство), защото тялото й бе открито на пода в спалнята. На масата в кухнята намериха снимка на семейство Фарадей със сина им, а също и букет зимни цветя. Допуснаха, че са сложили край на живота си от скръб, и началникът на полицията бе обзет от мъчително чувство за вина, че не е отговорил на обаждането им. Случилото се го изпълни с още по-силна решителност да открие кой е отговорен за смъртта на Боби Фарадей, макар че постепенно започваше да си задава въпроси относно тези три привидни самоубийства, все в едно и също семейство, едно от които вече се оказа нещо по-различно, отколкото изглеждаше на пръв поглед.
След като си тръгна от дома на семейство Фарадей, Емили опакова багажа си. Готвеше се да напусне града още откакто бе изчезнал Боби, защото усети (макар да не го изрече гласно), че той няма да се върне, че го е сполетяло нещо ужасно. Намирането на тялото му и начинът, по който бе умрял, само потвърдиха онова, което тя вече знаеше. Бяха я открили. Отново беше време да поеме на път.
Емили от години бягаше от онова, което я преследваше. Все по-умело успяваше да се крие от него, но не достатъчно, за да се скрие завинаги. Боеше се, че накрая то ще спипа и нея.
Щеше да я спипа и да я унищожи.
Осма глава
Следващият ден ми беше почивен и имах възможността да забележа колко неспокоен е станал Уолтър. Драскаше с лапи по вратата, за да го пусна навън, а минути след това отново започваше да се моли да влезе. Като че ли не искаше да се отделя от мен за дълго, но заспиваше с мъка. Когато Боб Джонсън се отби да ни види по време на сутрешната си разходка, Уолтър не пожела да отиде при него дори когато Боб извади бисквитка от джоба си.
— Знаеш ли, държа се така и докато ти беше в Ню Йорк — каза Боб. — Тогава реших, че просто не му е добре, обаче явно не се е оправил.
Следобед заведох Уолтър на ветеринар, но лекарката не откри нищо нередно.
— Остава ли сам за дълго? — попита ме тя.
— Ами, аз работя, понякога се налага да отсъствам от къщи за една-две нощи. Съседите се грижат за него, докато ме няма.
Тя потупа Уолтър.
— Според мен това не му се нрави много. Още е малък. Нуждае се от присъствие и поощрение. Трябва му режим.
Два дни по-късно взех решение.
Беше неделя и аз се отправих на път рано с Уолтър на предната седалка до мен, който ту заспиваше, ту съзерцаваше прелитащия покрай прозореца свят. Пристигнах в Бърлингтън преди обяд и спрях в едно магазинче, за да купя парцалена кукла за Сам, и в пекарната за кексчета. Поръчах си кафе в едно заведение на „Чърч Стрийт“ и се опитах да прочета „Ню Йорк Таймс“, докато Уолтър лежеше в краката ми. Рейчъл и Сам живееха само на десетина минути път извън града, но не бързах. Не можех да се съсредоточа над вестника. Вместо това галех Уолтър и той притвори клепачи от удоволствие.
Една жена се появи от прохода отсреща на улицата с разпусната по раменете червена коса. Усмихваше се, но не на мен. Зад нея вървеше мъж, който й говореше нещо и я разсмиваше. Изглеждаше по-възрастен от нея, заможен, с коремче. Леко я придържаше с ръка за кръста, докато вървяха. Уолтър забеляза Рейчъл и понечи да се изправи, но аз го задържах за нашийника. Сгънах вестника и го метнах встрани.
Очертаваше се лош ден.
Когато стигнах до къщата на родителите на Рейчъл, майка й Джоан играеше на топка със Сам пред голямата къща. Сам беше вече двегодишна, знаеше названията на любимите си храни и схващаше какво означава „мой“, тоест всичко, което й харесва: от бонбоните на другите до някое дърво. На моменти завиждах на Рейчъл за възможността да наблюдава как расте Сам. Аз виждах развитието й накъсано, като на развалена филмова лента, от която липсваха важни кадри.
Сам ме позна, щом слязох от колата. Всъщност мисля, че най-напред позна Уолтър, защото извика някакъв объркан вариант на името му и разпери подканящо ръце. Никога не се бе страхувала от Уолтър. Той влизаше в нейната категория „мой“, а подозирам, че и кучето имаше същото отношение към нея. Хукна към нея на едри скокове, но намали темпото няколко метра преди детето, за да не го събори. Сам го прегърна, а Уолтър я пооблиза, легна и й позволи да се стовари отгоре му, щастливо размахвайки опашка.
Ако Джоан имаше опашка, едва ли щеше да я маха радостно. Усмихна се насила, докато се приближавах, и леко ме целуна по бузата.
— Не те очаквахме — каза. — Рейчъл е в града. Не съм сигурна кога ще се върне.
— Мога да почакам — отвърнах. — Пък и всъщност съм дошъл да видя Сам и да помоля за услуга.
— За услуга ли? — усмивката й се стопи.
— Ще почакам да се върне Рейчъл.
Сам пусна Уолтър, дойде при мен и прегърна краката ми. Вдигнах я и я погледнах в очите.
— Здравей, красавице.
Тя се изкиска и докосна лицето ми.
— Тати — каза и погледът й се изпълни с топлота.
Джоан ме покани вътре и ми предложи кафе. Бях си изпил дневната доза, но така поне имах с какво да си запълня времето. Иначе щяхме просто да седим и да се гледаме или пък да използваме Сам и Уолтър като нещо, което да ни ангажира вниманието. Джоан се извини и излезе, като затвори след себе си вратата. Чух я да говори тихо. Сигурно се обаждаше на Рейчъл. В нейно отсъствие двамата със Сам се заиграхме с Уолтър и аз слушах дъщеря си да говори на някаква смесица от познати думи и свой собствен език.
Джоан се върна и наля кафето, после наля малко мляко в пластмасова чаша за Сам и се заехме с кексчетата, бъбрейки си просто ей така. След петнайсетина минути чух отпред да спира кола, а после в кухнята влезе Рейчъл, зачервена и гневна. Сам тутакси хукна към нея, после посочи кучето и пак изрече името му на нейния си език.
— Изненадваш ме — оповести Рейчъл и ми даде да разбера, че изненадата е от типа на онези, когато се събуждаш с труп в леглото.
— Импулсивно решение — обясних й. — Съжалявам, че ти обърках плановете.
Колкото и да се стараех — всъщност не знам дали изобщо се постарах, — гласът ми прозвуча малко остро. Рейчъл го долови и се намръщи. Джоан, дипломатична както винаги, заведе Сам и Уолтър навън да играят, а Рейчъл свали палтото си и го метна на един стол.
— Трябваше да се обадиш — каза тя. — Можеше да сме излезли или да сме заминали някъде. — Понечи да прибере няколко чинии от сушилника, но се отказа и попита: — Е, как си?
— Добре съм.
— Още ли работиш в „Мечката“?
— Да. Не е толкова зле.
Тя успешно изимитира измъчената усмивка на майка си.
— Радвам се да го чуя. — Помълча известно време, после каза: — Трябва да установим правила за посещенията, това е всичко. Доста е далече, за да идваш, когато ти скимне.
— Опитвам се да идвам възможно най-често, Рейч, и се старая да се обаждам. Освен това не просто ми скимва.
— Знаеш какво искам да кажа.
— Да, знам.
Отново мълчание.
— Мама каза, че искаш да помолиш за услуга.
— Искам да оставя Уолтър при теб.
За пръв път тя изрази друго чувство, а не безсилие и едва сдържан гняв.
— Моля? Но ти обичаш това куче!
— Така е, но често отсъствам, а той обича теб и Сам не по-малко от мен. Затворен е вкъщи, докато съм на работа, и все се налага да моля Боб и Шърли да го наглеждат, докато отсъствам от града. Не е честно спрямо него, а и знам, че родителите ти също обичат кучета.
Родителите на Рейчъл имаха кучета до неотдавна, когато двете им възрастни колита починаха през няколко месеца. Оттогава все говореха, че ще си вземат друго куче, но така и не се наканиха да го направят. Още ги болеше от загубата на предишните.