Бях ходил в къщата на Джими заедно с баща си само няколко пъти, един от които, за да поднесем съболезнованията си за смъртта на неговия баща. От това посещение си спомням единствено стена от полицаи, някои от които с униформа, други — цивилни, и жени със зачервени очи, които разнасяха напитки и шепнешком си разказваха спомени за починалия. Малко след това майката на Джими се премести някъде в Геритсън Бийч, за да е по-близо до сестра си, която беше болна и се грижеше за двете си внучета. Налагаше се, понеже камионът на баща им се обърнал недалеч от Ногалес и той загинал, а майка им се бореше със зависимостта си от алкохола. След заминаването на майка си Джими живееше сам в Бенсънхърст.
Отвън къщата беше почти същата, каквато я помнех, дворът беше подреден, боята — неотдавна освежена. Тъкмо посегнах към звънеца, когато вратата се отвори. Пред мен застана Джими Галахър, по-възрастен и побелял, но все пак разпознах едрия мъж, който преди години направо ми премазваше ръката в хватката си, за да ми даде възможност да спечеля един долар. Лицето му бе станало по-червендалесто и макар че явно бе хванал малко тен по време на почивката си, позачервеният му нос подсказваше, че пие повече, отколкото е разумно. Иначе беше в добра форма. Беше облечен с току-що изгладена бяла риза с разкопчана яка и със сиви панталони с остър като бръснач ръб. Черните му обувки бяха лъснати до блясък. Изглеждаше като шофьор, който се наслаждава на последните си свободни мигове, преди да облече униформата си.
— Чарли, доста време мина — каза той. Ръкувахме се, той се усмихна сърдечно и ме потупа по рамото с месестата си лява ръка. Все още бе с десетина сантиметра по-висок от мен и аз тутакси се почувствах отново дванайсетгодишен.
— Е, ще получа ли един долар? — попитах, когато пусна ръката ми.
— Ще го похарчиш само за пиячка — отговори той и ме покани вътре. В коридора имаше голямо портманто и стоящ часовник, който все още работеше съвсем точно. Тиктакането гръмко отекваше в цялата къща. Запитах се как ли спи Джими на този звук, но той явно го слушаше от толкова отдавна, че вече не го забелязваше. Украсено с резба махагоново стълбище водеше към втория етаж, а отдясно бе всекидневната, обзаведена изцяло със стари мебели. На полицата над камината и по стените имаше снимки, на някои от които се виждаха мъже с униформи. Сред тях видях баща си, но не помолих Джими да разгледам снимките отблизо. Тапетите в коридора бяха в червено и бяло и ми се сториха нови, но изглеждаха сякаш от началото на века и бяха в тон с останалата част от обзавеждането.
На масата в кухнята имаше две чаши и чиния със сладкиши, а на печката вреше кафеник. Джими наля кафе и двамата седнахме един срещу друг на малката кухненска маса.
— Вземи си сладкиш — покани ме Джими. — От „Вилабейт“ са, най-добрите в града.
Опитах едно парче. Беше вкусно.
— Знаеш ли, двамата с баща ти се шегувахме заради пиячката, дето си купуваше с парите, които ти давах. Той не ти го каза, защото майка ти реши, че е настъпил краят на света, когато намери онази бутилка. Баща ти обаче разбираше, че ти чисто и просто растеш, и се радваше. Обвиняваше мен, че съм ти подсказал идеята, обаче не можеше да се сърди дълго на никого, особено на теб. Ти беше златното му момче. Беше добър човек, бог да го прости. Да прости и двамата.
Джими задъвка замислено сладкиша си и помълча известно време. След това погледна часовника си. Жестът не беше случаен. Искаше да го забележа и в главата ми да прозвучи предупредителен сигнал. Наблюдавах го и заключих, че Джими се чувства неловко. Причината не бе само, че синът на неговия стар приятел, отнел два човешки живота, а после и своя собствен, седи на масата в кухнята му с явното намерение да раздуха отдавна угаснали въглени. Имаше и още нещо. Джими изобщо не искаше да бъда там. Искаше да си тръгна — колкото по-бързо, толкова по-добре.
— Имам ангажимент — обясни той, когато видя, че съм забелязал жеста. — Събираме се със стари приятели. Знаеш как е.
— Познавам ли някого?
— Не, никого. Всички са от времето след баща ти. — Той се облегна на стола си. — Не се отбиваш просто така, нали, Чарли?
— Искам да ти задам няколко въпроса — отговорих. — За баща ми и за случилото се през нощта, когато бяха убити момчето и момичето.
— Не знам много за убийствата, не бях там. През този ден дори не съм виждал баща ти.
— Не си ли?
— Не, беше рожденият ми ден. Не бях на работа — награда за залавянето на сериозно количество марихуана. Баща ти трябваше да дойде след края на патрулната си обиколка, както винаги, но така и не се появи. — Завъртя чашата си в ръце, загледан във фигурите, които се образуваха по повърхността на течността. — След това престанах да празнувам рождения си ден по този начин. Навяваше ми прекалено много спомени и всичките бяха лоши.
Нямаше да допусна да се измъкне толкова лесно.
— Нали твоят племенник ме взе от къщи през онази нощ?
— Да, Франсис. Баща ти ми се обади в „Питс Плейс“ и ми каза, че нещо го тревожи. Мислеше, че някой може да се опита да навреди на теб и на майка ти. Не ми обясни защо смята така.
„Питс Плейс“ беше барът в съседство със сградата на Девети участък. Вече го нямаше, както и много други неща от времето на баща ми.
— Ти не го ли попита?
Джими изду бузите си.
— Може и да съм го попитал. Да, сигурен съм, че го направих. Не беше присъщо на Уил. Той не преследваше призраци и нямаше врагове. Да, сигурно беше ядосал някои хора, беше тикнал неколцина престъпници в затвора, но това важеше за всички ни. Такава ни беше работата, не беше лично. Навремето разбираха разликата. Е, поне повечето хора.
— Помниш ли какво ти каза?
— Мисля, че ми каза просто да му имам доверие. Знаеше, че Франсис живее в Оринджтаун, и ме попита дали не мога да го изпратя да вземе теб и майка ти от къщи поне докато той успее да се прибере. Разбира се, майка ти отказала да тръгне. Не би го направила. Така че Франсис трябвало да се задоволи да отведе само теб и предложил да се върне, за да наглежда майка ти. Обаче след това всичко се случи много бързо.
— Откъде ти се обади баща ми?
— Боже! — Изглежда се опитваше да си спомни. — Не знам. Със сигурност не от участъка. Чуваше се шум, затова допускам, че е звъннал от някой бар. Беше много отдавна. Не помня всички подробности.
Отпих от кафето си и подех предпазливо:
— Не става дума за обикновена нощ, Джими. Убити са били двама човека, а после и баща ми е отнел живота си. Такива неща трудно се забравят.
Видях как Джими се напрегна и усетих как у него се надига враждебност. Биваше го с юмруците, знаех го, служеше си с тях умело и бързо. Двамата с баща ми добре се допълваха. Татко обуздаваше Джими, а той на свой ред заостряше у него нещо, което в противен случай щеше да си остане притъпено.
— Какво, Чарли, твърдиш, че лъжа ли?
_Ами ти, Джими? Какво криеш?_
— Не — отговорих, — просто не искам да криеш нещо от мен, защото се опитваш да ме пощадиш например.
Поуспокои се.
— Е, беше трудно. Не обичам да си спомням за онова време. Той ми беше приятел, най-добрият приятел.
— Знам това, Джими.
Той кимна.
— Баща ти ми звънна, след това и аз проведох един телефонен разговор. Франсис те взе. Аз бях в града, но си помислих, че не мога да остана там, ако има вероятност да се случи нещо лошо. Когато стигнах в Пърл Ривър, двете хлапета вече бяха мъртви и баща ти бе на разпит. Не ми позволиха да говоря с него. Опитах, но от Вътрешния отдел бяха затегнали примката. Отидох у вас и говорих с майка ти. Ти спеше, струва ми се. След това го видях жив само още веднъж. Взех го, след като приключиха с разпитите. Отидохме да хапнем, но той не говори много. Просто искаше да се съвземе, преди да се прибере вкъщи.