— И не ти каза защо е убил онези хора? Стига, Джими. Бяхте близки. Ако ще сподели с някого, това си ти.
— Каза ми какво е говорил пред онези от Вътрешния отдел и пред другите в стаята. Хлапето непрекъснато посягало да бръкне в джоба на якето си, предизвиквайки Уил, все едно има пистолет. Уил каза, че последния път младежът наистина бръкнал в джоба си. Ръката му се скрила и Уил стрелял. Момичето изпищяло и задърпало момчето. Уил предупредил и нея, преди да я застреля. Сподели, че нещо прещракало в главата му, когато хлапето започнало да го дразни. Може и така да е. Времената тогава бяха други, имаше много насилие. Не беше безопасно човек да рискува. Всички познавахме хора, застреляни на улицата. Когато видях Уил отново, беше покрит с чаршаф и на тила му зееше дупка, която трябваше да запълнят преди погребението. Това ли искаше да знаеш, Чарли? Да ти разкажа ли как плаках над тялото му, как се чувствах, задето не съм успял да му помогна, и как съм се чувствал през всичките тези години? Това ли търсиш — някой, когото да обвиниш за случилото се през онази нощ?
Беше повишил тон. Виждах, че изпитва гняв, но не разбирах откъде извира той. Изглеждаше ми престорен. Не, не беше вярно. Скръбта и яростта му бяха искрени, но ги използваше с определена цел — като димна завеса, като начин да скрие нещо и от мен, и от себе си.
— Не, не търся това, Джими.
Следващите му думи прозвучаха приглушено и някак отчаяно:
— Кажи ми тогава какво всъщност искаш.
— Искам да разбера защо.
— Няма никакво „защо“. Набий си го в главата. Хората питат „защо“ вече двайсет и пет години. И аз съм задавал същия въпрос и не съм получавал отговор. Каквато и да е била причината, баща ти я отнесе в гроба.
— Не го вярвам.
— Налага се да повярваш, Чарли. Нищо хубаво няма да излезе от тази работа. Остави ги да почиват в мир и двамата — и баща ти, и майка ти. Всичко свърши.
— Разбираш ли, точно там е проблемът, не мога да ги оставя да почиват в мир.
— Защо?
— Защото единият, а може би и двамата не са ми кръвни роднини.
Все едно някой бе взел игла и бе боднал Джими Галахър. Изви гръб и сякаш се смали. Тежко се облегна назад на стола си.
— Моля? — прошепна той. — Какви ги говориш?
— Кръвните групи го доказват — не пасват. Аз съм В, баща ми е бил А, а майка ми — нулева. Няма начин родители с такива групи да създадат дете с моята. Не е възможно.
— Но кой ти го каза?
— Говорих със семейния ни лекар. Вече е пенсионер, стар е, обаче пази картоните. Провери и ми изпрати копия от кръвните изследвания на майка ми и на баща ми. Вече съм напълно сигурен. Възможно е да съм бил син на баща си, но не и на майка си.
— Това е лудост — отсече Джими.
— Ти беше близък на баща ми и един от най-старите му приятели. Ако е споделил с някого, трябва да е било с теб.
— Какво да сподели? Че в гнездото има кукувица ли? — Той се изправи. — Не мога да те слушам. Грешиш. Няма друг начин.
Вдигна чашите от кафето и ги изля в мивката, после ги остави там. Беше с гръб към мен, но виждах, че ръцете му треперят.
— Не, не греша. Това е истината.
Джими рязко се извърна и се приближи към мен. Сигурен бях, че ще ме удари. Бързо се изправих и изритах стола си, очаквайки напрегнато удара и готвейки се да го блокирам, ако успея да го видя как замахва, но удар така и не последва. Джими заговори спокойно и решително:
— В такъв случай е истина, която те не са искали да знаеш и която с нищо няма да ти помогне. Обичаха те, и двамата. Каквото и да е било, каквото и да смяташ, че си открил, остави го така. Само ще се нараниш, ако продължиш да ровиш.
— Явно си сигурен в това, Джими.
Той преглътна мъчително.
— Майната ти, Чарли. Вече трябва да си вървиш. Имам си работа.
Махна с ръка и ми обърна гръб.
— Пак ще се видим, Джими.
Знаех, че е доловил заплахата в тона ми, но не отговори. Излязох и се запътих към метрото.
По-късно научих, че преди да се обади по телефона, Джими Галахър е изчакал само колкото да се увери, че няма да се върна. От много години не беше набирал номера — от деня след смъртта на баща ми. Учудил се, че мъжът лично вдигнал, и също толкова го учудило откритието, че онзи е все още жив.
— Джими Галахър се обажда.
— Помня те — отвърнал гласът. — Доста време мина.
— Не ме разбирай погрешно, но явно не е минало достатъчно.
Като че ли чул нещо подобно на смях.
— Е, какво мога да направя за теб, господин Галахър?
— Току-що при мен беше Чарли Паркър. Разпитваше за родителите си. Спомена нещо за кръвните им групи. Знае за майка си.
От другия край на линията настанало мълчание и после:
— Винаги сме знаели, че ще се случи, че все някога ще узнае.
— Нищо не му казах.
— Сигурен съм, обаче той ще дойде пак. Много го бива в онова, с което се занимава, така че няма как да не разбере, че си го излъгал.
— И тогава какво?
Последвалият отговор бе последната изненада за Джими в този ден, вече изпълнен с изненади.
— Може би трябва да му кажеш истината.
Десета глава
Пренощувах в дома на Уолтър Коул, бившия ми партньор и наставник в нюйоркската полиция, на когото бях кръстил кучето си, и на съпругата му Лий. Вечеряхме заедно и поговорихме за общи приятели, за книги и за филми и за това какво прави Уолтър като пенсионер — май просто спеше и се пречкаше на жена си. В десет часа Лий, която не беше нощна птица, ме целуна нежно по бузата и отиде да си легне, а двамата с Уолтър останахме сами. Той хвърли още едно дърво в камината и наля в чашата си остатъка от виното. После ме попита с какво се занимавам в града.
Разказах му за Колекционера, опърпан мъж, който се мислеше за оръдие на справедливостта, противна персона — убиваше онези, които смяташе, че са продали душите си поради деянията си. Спомних си тютюневата воня на дъха му, докато ми разказваше за родителите ми, задоволството в погледа му, когато ми обясняваше за кръвните групи, за неща, които нямаше откъде да знае, но ги знаеше, и за това как в онзи миг всичко, което смятах, че представлявам, рухна. Разказах му за медицинските картони, за срещата си по-рано през деня с Джими Галахър и за твърдото си убеждение, че той крие нещо от мен. Споделих с него и подробност, която не бях обсъждал с Джими. Когато майка ми почина от рак, в болницата запазиха проби от органите й. Чрез адвоката си бях изискал провеждането на ДНК тест и сравняването на проба от тъканите на майка ми с моя проба. Не съвпадаха. Не можех да направя подобни изследвания и с ДНК-то на баща си, защото нямаше откъде да взема проби. За целта трябваше да се издейства ексхумация на тялото му, а още не бях склонен да стигна толкова далеч. Може би се страхувах от онова, което щях да установя. Плаках, след като разбрах истината за майка си. Не бях сигурен, че съм готов да принеса и баща си в жертва на същия олтар като жената, която смятах за своя майка.
Уолтър отпи от виното си, загледа се в огъня и не продума, докато не свърших.
— Защо изобщо този така наречен Колекционер ще ти разказва всичко това, всички тези истини и полуистини? — попита той. Беше типичен ход на ченге — не мина направо на главния въпрос, а го заобиколи. Спечели си време, за да започне да свързва по-дребните подробности с по-големите.
— За да се позабавлява — отговорих. — Защото е толкова жесток, че дори не можем да си представим.
— Не ми прилича на човек, който би подхвърлял разни неща с лека ръка.
— Не е.
— Което означава, че те е тласкал към действие. Знаел е, че няма да подминеш думите му.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
— Съдейки от онова, което ми каза, той и преди е използвал други хора по същия начин, за да постигне собствените си цели. По дяволите, използвал е дори теб. Просто внимавай, за да не те използва отново, когато иска да се отърве от някого.
Уолтър имаше право. Колекционерът ме бе използвал, за да му разкривам самоличността на порочни хора, които да накаже за простъпките им. Беше хитър и напълно безмилостен. Сега отново се бе скрил и аз нямах никакво желание да го намеря.