— Какво има? — попита тя ококорена и невинна.
— Нищо.
— Хайде, кажи.
— Мисля, че още те бива във флиртуването.
— Стига да е за благородна кауза. Освен това не флиртувам с теб, не много. Дадох ти шанс преди много време.
— Наистина ли? — Опитах се да си спомня кога изобщо съм имал някакъв шанс с Аманда Грейс, но нищо не ми хрумна.
Последвах я в кухнята и я наблюдавах как пълни една кана от кран с филтър.
— Да, наистина — отговори тя, без да се обръща. — Трябваше само да ме поканиш. Не беше сложно.
Седнах.
— Тогава всичко ми се струваше сложно.
— На Майк не му се струваше.
— Е, той не беше толкова сложен.
— Не, не беше. — Тя се обърна и постави каната на масата. — И все още не е. С течение на времето установих, че това не е лошо.
— Той с какво се занимава?
— Поправя коли. Има сервиз в Оринджтаун. Още ходи на боулинг, обаче едва ли ще има собствена боулинг зала, докато е жив.
— Ами ти?
— Преди време преподавах в началното училище, обаче напуснах след раждането на втората ни дъщеря. Сега работя на половин ден за издателство на учебници. Може да се каже, че съм продавачка, но ми харесва.
— Имаш деца? Не знаех.
— Две момичета. Кейт и Ани. Сега са на училище. Още не са свикнали, че баща ми живее тук.
— А той как е?
Тя се намръщи.
— Не е добре. Въпрос на време е. От лекарствата му се доспива, но обикновено е добре за час-два следобед. Скоро ще се наложи да го настаним в хоспис, просто още не е готов. Засега ще остане при нас.
— Съжалявам.
— Няма нужда. Той не съжалява. Водил е чудесен живот и сега го завършва при семейството си. С нетърпение очаква срещата с теб. Много харесваше баща ти. Теб също. Мисля, че навремето много щеше да се зарадва, ако двамата с теб се свържем.
Лицето й се смрачи. Струва ми се, че направи поредица неизречени връзки и си представи свое алтернативно съществуване, в което ми е съпруга.
Само че съпругата ми беше мъртва.
— Прочетохме за случилото се — каза тя. — Ужасна трагедия.
Смълча се. Беше се почувствала длъжна да повдигне въпроса, а сега не знаеше как да преодолее въздействието на стореното.
— И аз имам дъщеря — осведомих я.
— Наистина ли? Чудесно — възкликна Аманда с донякъде прекалено въодушевление. — На колко години е?
— На две. С майка й сме разделени. — Замълчах. — Но продължавам да се виждам с дъщеря си.
— Как се казва?
— Саманта. Сам.
— В Мейн ли е?
— Не, във Върмонт. Когато порасне достатъчно, може да гласува за социалистите и да започне да подписва петиции за отделяне от профсъюзите.
Аманда дигна чашата си с вода.
— Е, тогава за Сам.
— За Сам.
Хапнахме и разговаряхме за стари приятели от училище и за живота й в Пърл Ривър. Оказа се, че в крайна сметка е била в Европа заедно с Майк. Пътуването й било подарък за десетата годишнина от сватбата им. Били във Франция, в Италия и в Англия.
— Отговори ли на очакванията ти? — попитах я.
— Донякъде. Иска ми се пак да отида и да видя и други места, но засега ми стига.
Чух движение над нас.
— Татко се е събудил — каза Аманда. — Трябва да се кача горе и да му помогна да се оправи.
Излезе от кухнята и се качи горе. След малко чух гласове и кашлица, която звучеше сухо, хрипливо и болезнено.
Десетина минути по-късно Аманда въведе в стаята възрастен и попревит човек. Подпираше се на бастун, но тя за всеки случай го придържаше за кръста. Беше толкова слаб, че ръката й обхващаше талията му почти изцяло, но дори приведен, той беше висок почти колкото мен.
Косата на Еди Грейс беше окапала. Нямаше дори брада. Кожата му изглеждаше студена и прозрачна, жълтеникава на скулите и червеникавоморава под очите. Устните му бяха почти обезкървени, а когато се усмихна, видях, че повечето му зъби са опадали.
— Господин Грейс, радвам се да ви видя — поздравих го.
— Еди, наричай ме Еди — поправи ме той. Гласът му беше дрезгав като пила, която се плъзга по грапав метал.
Ръкувахме се. Все още имаше силно ръкостискане.
Дъщеря му остана до него, докато го настани да седне.
— Искаш ли малко чай, татко? — попита тя.
— Не, няма нужда, благодаря.
— В каната има вода. Да ти налея ли?
Той изви очи нагоре.
— Боже, тя си мисли, че не мога да си налея вода само защото ходя бавно и спя много.
— Знам, че можеш да си налееш и сам. Просто се опитвам да бъда мила. Ама и ти си един неблагодарник! — нежно го укори тя, после го прегърна, а той потупа ръката й и се усмихна.
— А ти си добро момиче. По-добро, отколкото заслужавам.
— Е, важно е да не го забравяш — целуна тя голото му теме. — Ще ви оставя двамата да си поговорите. Ще съм горе, ако ти потрябвам.
Погледна ме, застанала зад гърба му, и ме помоли безмълвно да не го изтощавам. Аз кимнах леко и тя излезе, след като го настани удобно и ме докосна леко по рамото, преди да затвори вратата.
— Как си, Еди? — попитах.
— Горе-долу. Все още съм тук обаче. Студът ми се отразява. Липсва ми Флорида. Останах колкото може по-дълго, но не можех да се грижа сам за себе си, след като се разболях.
Съпругата ми Андреа почина преди няколко години. Не мога да си позволя да си наема медицинска сестра. Аманда ме доведе тук и каза, че ще се грижи за мен, ако й разрешат от болницата. А и все още имам приятели от едно време. Не е чак толкова лошо. Само проклетият студ ме мъчи.
Наля си малко вода, каната потрепери съвсем леко в ръката му, и после отпи глътчица.
— Защо си се върнал тук, Чарли? Какво ти е хрумнало сега да говориш с един умиращ старец.
— Става дума за баща ми.
— Аха — изсумтя той, явно смутен. — Осъзнавам колко малко достойнство ми е останало само когато се появи нов човек. Знаеш ли какво научих от живота? Не остарявай. Избягвай го, докато можеш. Болестите също е по-добре да избягваш. — Явно се отнесе малко, но после отново насочи вниманието си към мен. — Дааа, Уил. Той беше от добрите.
— Беше му приятел. Надявах се да можеш да ми кажеш нещо за случилото се, защо се случи.
— След толкова много време?
— Да, след толкова много време.
Потропа с пръсти върху масата.
— Твоят старец вършеше нещата спокойно. Умееше да убеждава хората, нали ме разбираш? Никога не се ядосваше. Никога не избухваше. Дори преместването му известно време от Девети участък в по-крайното управление беше негово решение. Фактът, че поиска преместване на толкова начален етап от кариерата си, може и да не е помогнал много на служебната му характеристика, но го направи в името на по-спокойния живот. Никога не бих допуснал, че човек като него ще извърши, каквото извърши той или каквото твърдяха, че е извършил.
— Помниш ли защо поиска преместването?
— Ами, двамата с Джими не се разбирали добре с някой от началниците в Девети. Бяха страхотен екип тези двамата. Единият водеше, другият го следваше. Мисля, че двамата заедно успяха да подразнят всички важни клечки. Това беше обратната страна на баща ти. У него живееше дявол, но той през повечето време го държеше вързан. Такааа… В Девети участък имаше един сержант Бенет. Чувал ли си за него?
— Не, никога.
— Не продължи дълго. Двамата с баща ти си сблъскаха рогата и Джими подкрепи Уил както винаги.
— Помниш ли за какво се скараха?
— Не, просто несъвместимост на характерите, струва ми се. Бенет взимаше подкупи, а баща ти не понасяше подкупните ченгета, колкото и нашивки да имаха. Бенет обаче намери начин да събуди дявола в баща ти. Една нощ се сбиха здравата, а това е недопустимо, когато си с униформа. Положението на баща ти не беше никак розово, обаче не можеха да си позволят да изгубят добро ченге. Струва ми се, че отгоре някой позвъни в негова полза.
— Кой?
Еди сви рамене.
— Когато се държиш добре с хората, мнозина са ти задължени. Твоят старец имаше приятели. Стигнаха до споразумение.
— И то беше баща ми да поиска прехвърляне.
— Точно така. Прекара една година в затънтен участък, докато комисията „Нап“ не нагъна Бенет — оказа се от „печените“.