Явно Емили Киндлър беше изчезнала.
Тя се запъти на север. Искаше да усети мириса на морето, да си проясни главата. Искаше да опита да се отърси от онова, което я преследваше. Само че то я беше открило в малкото градче в Средния запад и бе отнело живота на семейство Фарадей. Знаеше, че ще я намери отново, но не смяташе просто да се сгуши в някой ъгъл и да чака това да се случи.
Мъжете я заглеждаха, докато седеше в автобуса на „Грейхаунд“, взряна в еднообразния пейзаж, който постепенно се превърна в леки възвишения, все още покрити със сняг. Някакъв тип с протъркано кожено яке, който вонеше на пот и на феромони, се опита да я заговори по време на едно от спиранията за почивка, но тя бързо се измъкна и се върна на мястото си зад шофьора. Един мъж към шейсетте я взе под крилото си и стрелваше с убийствен поглед всеки, който се опиташе да седне на свободното място до момичето. Когато мъжът с коженото яке се върна в автобуса с явното намерение да смени мястото си, за да е по-близо до обекта на интереса си, шофьорът му нареди да си седне на задника и да не мърда, докато не пристигнат в Бостън.
Мъжкото внимание накара Емили да се замисли за Боби и тя усети как сълзи парят в очите й. Не беше влюбена в него, но го харесваше. Беше забавен, мил и непохватен, поне докато не започнеше да пие, когато на повърхността изплуваше гневът и раздразнението му към баща му, към малкото градче и дори към нея.
Не беше съвсем сигурна какво търси у един мъж. Понякога й се струваше, че долавя някакъв намек, кратък проблясък на онова, което търсеше, сякаш светлина за кратко озаряваше мрака. Откликваше и мъжът на свой ред също откликваше. Понякога Емили не успяваше да се отдръпне навреме и изтърпяваше последиците — обидни думи, понякога дори физическо насилие, а веднъж едва не се случи нещо по-лошо и от това.
И тя като някои млади мъже и жени на своята възраст се бе опитала да открие призванието си. Все още не й бе ясно по кой път иска да поеме животът й. Мислеше, че би могла да стане художничка или писателка, защото обичаше книгите, картините и музиката. В големите градове прекарваше часове наред по музеи и галерии, застанала пред великите платна с надеждата да я погълнат, да се слее с техния свят. Когато можеше да си го позволи, купуваше книги. А ако нямаше достатъчно пари, се записваше в библиотеката, макар да не беше същото да чете книга, която не е нейна. Въпреки това книгата създаваше у нея усещането, че не е съвсем изгубена, че не се носи из света съвсем без посока. И други се бяха борили с проблеми като нейните и се бяха справяли.
Емили не стигна чак до Бостън, а слезе в един град в Ню Хампшър. Не знаеше причината, просто се довери на инстинкта си. Седмица по-късно все още не беше успяла да хареса градчето, но въпреки това остана. Изкуството и културата не бяха на почит тук. Имаше само един малък музей, смесица от история, повечето местна, и от изкуство — също местно в по-голямата си част. Всички други експонати изглеждаха някак случайни, импулс от страна на хора, чиито средства не отговарят на вкуса им или чийто вкус не отговаря на средствата им в градче, където хората усещаха, че е уместно и дори необходимо да имат някакъв музей, но без напълно да разбират защо. Това отношение, изглежда, бе обхванало всички слоеве и Емили не си спомняше друг път да е попадала в среда, в която творчеството е така потъпкано и задушено. Е, поне докато не си спомни родното си градче. И там нямаше място за изкуството и красотата, а къщата, в която беше отраснала, бе напълно лишена от подобни труфила. Нямаше място дори за списания, ако не броим порносписанията на баща й.
От толкова време не бе мислила за него. Майка й ги беше напуснала, когато Емили бе още дете, и бе обещала да се върне и да я вземе, но така и не го направи, а след време научиха, че е умряла някъде в Канада и че е погребана от семейството на новия си приятел. Бащата на Емили направи необходимото, за да й осигури образование и физическо оцеляване, но почти нищо повече. Тя ходеше на училище и винаги имаше пари за книги. Хранеха се добре, но само вкъщи, никога на ресторант. Отделяха пари в един буркан за домакинските разходи и той й даваше джобни, но Емили не знаеше къде отиват останалите му средства. Баща й не пиеше прекалено и не вземаше наркотици. Нито веднъж не й посегна — любовно или гневно, а когато тя порасна и тялото й съзря, той адски много внимаваше да не направи или да не каже нещо, което може да се окачестви като неуместно или двусмислено. Никога нямаше да узнае колко признателна му бе Емили за това. Беше чувала някои от момичетата в училище да разказват за бащите и пастроците си, за братята и чичовците си, за новите гаджета на изморените си и самотни майки. Баща й не беше такъв. Той просто странеше от дъщеря си и бе свел разговорите си с нея до минимум.
Въпреки това тя никога не се почувства пренебрегната. Когато се появиха проблемите й в училище — трудностите в час, плачът в тоалетната, — когато тя навлезе в пубертета, той говори с директора и уреди Емили да се срещне с психолог, макар че тя не сподели с милия и благ човечец с очила без рамки почти нищо, точно като с баща си. Не искаше да разговаря с психолог. Не искаше по никакъв начин да я възприемат като различна, затова не му разказа за пристъпите на главоболие, за това как й причернява пред очите, как сънува, че нещо се показва от черна яма и как зъбите му се впиват в сърцето й. Не сподели параноята си, усещането, че личността й е много крехка и може всеки момент да изчезне или да се строши. След десетина сеанса психологът заключи, че тя е такава, каквато изглежда — нормално, макар и чувствително момиче, което след време ще намери мястото си в света. Възможно бе трудностите й да предвещаваха нещо по-сериозно, някакъв вид шизофрения може би, затова психологът посъветва нея и най-вече баща й да следят за съществени промени в поведението й. След това баща й се отнасяше с нея съвсем различно и през следващите месеци тя два пъти се бе събуждала посред нощ и го бе сварвала да стои по халат на вратата на стаята й. Питаше го случило ли се е нещо, той й отговаряше, че е викала насън, а тя се питаше дали баща й е чул онова, което сигурно е изрекла.
Баща и работеше като шофьор в един склад за мебели „Трехо и синове“, мексиканци, успели да се замогнат. Беше единственият немексиканец сред служителите. Емили не знаеше на какво се дължи това. Когато го попита, той призна, че също не знае. Сигурно защото беше добър шофьор, но Емили допускаше, че е по-скоро защото „Трехо“ продаваха най-различни мебели, някои скъпи, други — не, на най-различни хора. Баща й вдъхваше доверие, изразяваше се добре и беше кротък човек. Той беше приемливо лице за по-богатите клиенти на „Трехо“.
Всяка мебел в къщата им беше купена с отстъпка от неговите работодатели обикновено защото беше повредена или толкова грозна, че нямаше никаква надежда да бъде продадена. Баща й беше отрязал и изгладил с шкурка краката на кухненската маса, опитвайки се да ги подравни, но в резултат масата стана прекалено ниска и не можеха да пъхнат столовете под нея, след като се нахранеха. Канапетата в хола бяха удобни, но различни, а килимите бяха евтини, но трудно се износваха. Единствено телевизорите им бяха качествени, а баща й редовно заменяше стария апарат с появилия се на пазара нов модел. Гледаше исторически филми и телевизионни игри, рядко спорт. Искаше да научава разни неща и дъщеря му мълчаливо учеше заедно с него.
Когато най-накрая замина, Емили се запита дали баща й изобщо ще забележи. Подозираше, че просто ще приеме отсъствието й с признателност. Едва по-късно осъзна, че понякога той изглеждаше едва ли не уплашен от нея.
Намери си работа като сервитьорка, този път в най-близкото подобие на бохемско кафене, с което можеше да се похвали градчето. Не плащаха много, но пък и наемът й не беше висок, а в кафенето поне пускаха хубава музика и другите от персонала не бяха пълни загубеняци. Докарваше си допълнително, като през почивните дни работеше в бар. Не й беше много приятно, но пък вече се бе запознала с един тип, който явно я харесваше. Беше дошъл с приятели да гледа хокейния мач, но беше различен от тях и се опита да пофлиртува с нея. Имаше хубава усмивка и не ругаеше като другите момчета, а тя се възхищаваше на такава способност у един мъж. След това се появи още няколко пъти и Емили усети, че момчето събира смелост да я покани да излязат. Обаче не беше сигурна дали е готова, не и след всичко, което й се бе случило. Все пак у него имаше нещо, което я интригуваше. Ако я поканеше, щеше да се съгласи да излязат, но щеше да го държи на разстояние, докато не узнае повече за него.