Щом отворих входната врата на дома си, застинах на прага и се ослушах. Срещата ми с Мики Уолас и разказът му за двете фигури, които е видял, ме бяха разстроили. Бях пуснал духовете да си ходят. Мястото им вече не беше тук. Но и сега, както когато бях обиколил къщата, след като Уолас си тръгна, не долових нищо заплашително, нищо неловко. Къщата беше притихнала и аз усетих празнотата й. Дори да е имало нещо тук, беше си отишло.
Лампичката на телефонния секретар мигаше. Натиснах копчето и чух гласа на Джими Галахър. Звучеше малко пиян, но посланието беше ясно и просто, а моментът на пристигането му — предопределен.
„Чарли, ела тук. Ще ти кажа, каквото искаш да узнаеш“, казваше Джими.
IV
„Трима може и да опазят една тайна,
ако двама от тях са мъртви.“
Бенджамин Франклин (1706–1790),
„Алманах на сиромаха Ричард“
Деветнайсета глава
Джими Галахър явно бе надничал в очакване да пристигна, защото отвори още преди да почукам. За миг си го представих как седи пред прозореца със замислено лице в сгъстяващия се мрак, как пръстите му неспокойно потропват по рамката на прозореца, как нетърпеливо се оглежда за човека, когото очаква, но когато го погледнах в очите, не открих там никаква тревога, никакъв страх или загриженост. Всъщност изглеждаше по-спокоен от всякога. Беше облечен с фланелка, с изцапани с боя жълтеникави панталони, със спортно горнище с качулка и със стари евтини мокасини. Изглеждаше като двайсетгодишен човек, който внезапно се е събудил и се е оказал остарял с четирийсет години, макар да е принуден да носи същите дрехи. Винаги съм го смятал за човек, който адски държи на външния вид, понеже не си спомнях да съм го виждал някога без сако, чиста колосана риза и често подбрана с вкус копринена вратовръзка. Сега се бе отърсил от всякакви официалности и през нощта, докато слушах как тайните се леят от устата му, се запитах дали правилата, които бе наложил за облеклото си, не бяха просто част от защитния механизъм, който си бе създал, за да предпази не само себе си и своята самоличност, но и паметта и живота на хората, които му бяха скъпи.
Не каза нищо, когато ме видя. Просто отвори вратата, кимна веднъж, после се обърна и ме поведе към кухнята. Затворих вратата зад гърба си и го последвах. В кухнята горяха две свещи, една на прозореца и втора на масата. До тях имаше бутилка хубаво — може би много хубаво — червено вино, декантер и две чаши. Джими нежно докосна гърлото на бутилката и го погали като домашен любимец.
— Чаках повод да го отворя — каза той. — Обаче напоследък май нямам много поводи да празнувам. Ходя предимно по погребения. Така става на моята възраст. Тази година съм бил вече на три погребения. Всичките на ченгета, всичките починали от рак. — Въздъхна. — Не искам да продължавам така.
— Еди Грейс умира от рак.
— Чух. Помислих си дали да не отида да го видя, обаче ние двамата с Еди… — поклати глава той. — Свързваше ни единствено баща ти. А след смъртта му с Еди нямахме за какво да си говорим.
Спомних си какво ми каза Еди, преди да се разделим — че целият живот на Джими Галахър е лъжа. Може би Еди косвено намекваше за хомосексуалните му наклонности, но аз знаех, че щяха да бъдат разкрити и други лъжи, макар да се изразяваха предимно в пропускане на важни подробности. Въпреки това не беше работа на Еди да съди как човек живее живота си, не и по начина, по който беше постъпил с Джими. Всички ние показваме пред света едно свое лице и крием друго. Иначе никой не би оцелял. Докато Джими сваляше товара от плещите си и пред мен постепенно се разкриваха тайните на баща ми, си дадох сметка как Уил Паркър се е огънал под тяхната тежест и изпитах единствено печал към него и към жената, която беше измамил.
Джими извади тирбушон от чекмеджето и внимателно изряза фолиото на шишето, преди да пъхне върха на тирбушона в тапата. Само две завъртания, едно дръпване и тапата излезе с приятно и звучно „пук“. Той я огледа, за да се увери, че не е суха и не се рони, и я остави настрани.
— Преди миришех тапите — каза, — но после някой ми каза, че така не разбираш нищо за качеството на виното. Срамота. Ритуалът ми харесваше, докато не установих, че изглеждам като глупак.
Постави свещта зад шишето, докато го декантираше, за да види кога утайката ще се приближи към гърлото.
— Няма нужда да го оставяме за дълго — каза той, когато приключи. — Така е само при по-младите вина. Омекотяват се танините.
Наля две чаши и седна. Вдигна чашата към пламъка на свещта, за да я разгледа, после я поднесе към носа си, помириса я, завъртя течността, преди отново да я помирише, обхванал чашата с длани, за да я стопли. Накрая опита виното, завъртя го в устата си и се наслади на ароматите.
— Фантастично — отсъди и вдигна чашата си за тост: — За баща ти.
— За баща ми — повторих и отпих от виното. Имаше богат и землист вкус.
— „Домейн Романе-Конти“ от осемдесет и пета — съобщи Джими. — Страхотна година за бургундското. Пием вино, което струва четиристотин долара бутилката.
— Какво празнуваме? — попитах.
— Края.
— На какво?
— На тайните и на лъжите.
Оставих чашата си.
— И откъде искаш да започнем?
— От умрялото бебе. От първото умряло бебе.
_Нито един от двамата не искал смяната от дванайсет до осем през тази седмица, обаче така се случило, така се обърнала палачинката или както там още се казва за положение, когато нямаш избор, когато си притиснат до стената, при това до доста грозна стена. Тази вечер участъкът щял да има тържество в Дома на Украйна на Второ авеню, където винаги миришело на борш, на пирог и на булгурена супа от ресторанта на първия етаж и където режисьорът Сидни Лъмет репетирал филмите си, преди да ги заснеме, така че с течение на времето Пол Нюман, Катрин Хепбърн, Ал Пачино и Марлон Брандо започнали да кръстосват същите улици като ченгетата от Девети участък. Празненството било в чест на тримата офицери от полицията, наградени с бойни отличия за заслуги през изминалия месец — така наричали зелените нашивки, които получавали участниците в престрелки. По онова време Девети участък приличал на Дивия запад — загивали ченгета. Окажеш ли се сам срещу другия тип, първо стреляш, а после се притесняваш за докладите. Какво повече да каже човек!_
_Ню Йорк от онова време не бил като днешния. През лятото на шейсет и четвърта година расовото напрежение в града стигнало кулминацията си след убийството на петнайсетгодишния Джеймс Пауъл в Харлем от полицай, който не е бил на смяна. Първоначалните протести срещу убийството впоследствие прераснали до бунта на осемнайсети юли, когато пред полицейското управление на Харлем се събрала тълпа, скандираща „Убийци!“ по адрес на ченгетата вътре. Джими и Уил били изпратени като част от подкрепленията, върху тях се сипели шишета, тухли и капаци от кофи за смет, а размирниците отмъквали храна, радиопредаватели и дори оръжия от околните магазини. Джими още си спомняше как един капитан от полицията умолявал размирниците да се разотидат по домовете си и как някой се провикнал през смях: „Че ние сме си у дома, белчо!“_
_След продължилия пет дни бунт в Харлем и в Бед-Стай имало един убит, 520 били арестувани, а кметът Уагнър получил недвусмислено предупреждение. Дните му вече били преброени още преди бунтовете. По време на неговото управление броят на убийствата се удвоил на шестстотин годишно, а дори преди убийството на Пауъл градът бил разбунен от смъртта на една жена на име Кити Дженовезе в типичен за средната класа квартал в Куинс. Била намушкана при три отделни нападения от един и същи мъж, Уинстън Моузли. Трийсет и осем човека видели или чули убийството по време на извършването му, но повечето отказали да се намесят, само се обадили в полицията. Хората имали чувството, че градът се разпада, и винели Уагнър._