_Уил пребледнял, но въпреки това опитал да възрази:_
— _Нищо не разбирам. Кои са тези хлапета?_
_Ъпстийн помълчал, преди да отговори:_
— _Онези, които дойдоха за Каролайн Рос преди шестнайсет години._
— _Не — обадил се Джими Галахър. — Те са мъртви. Камион прегази единия, а аз застрелях жената. Гледах как вадят тялото й от потока. А дори да бяха оживели, сега щяха да са на четирийсет-петдесет години. Нямаше да са хлапета._
_Ъпстийн се обърнал към него:_
— _Те не са хлапета. Те са… — Овладял се. — Във всеки у двамата има нещо, нещо много по-старо. Тези неща не лъжат. Не умират. Просто се местят от тяло в тяло. Ако едното тяло умре, ще си намерят друго. Прераждат се отново и отново._
— _Ти си луд, побъркал си се — сопнал се Джими. Обърнал се за помощ към партньора си, но напразно. Уил изглеждал уплашен. — О, боже, нали не му вярваш? Не може да са същите. Просто не е възможно._
— _Няма значение — казал Уил, — те са тук, които и да са. Франклин сигурно им е казал, че смъртта на бебето е била скалъпена. Аз имам син на същата възраст като детето, което се предполага, че е умряло. Направили са връзката, а здравните ни картони ще я потвърдят. Той е прав, трябва да се прибера у дома._
— _И ние ще изпратим хора да ги търсят — казал Ъпстийн. — Вече се обадих на разни места. Действаме възможно най-бързо, обаче…_
— _Идвам с теб — заявил Джими._
— _Не. Ти се върни в „Питс“._
— _Защо?_
_Уил притиснал отстрани ръцете на Джими и го погледнал в очите:_
— _Защото трябва да сложа край на тази история. Разбираш ли? Не искам да се замесваш. Трябва да останеш чист. Нуждая се от това. — След това явно си спомнил нещо: — Племенникът ти, момчето на Мари, още ли е ченге в Оринджтаун?_
— _Да, там е. Обаче не мисля, че в момента е на смяна._
— _Можеш ли да му се обадиш? Просто го помоли да отиде вкъщи и да остане при Елейн и Чарли за малко. Не му казвай защо. Измисли някакво извинение за стар случай, за озлобен бивш затворник. Ще го направиш ли? Той ще го направи ли?_
— _Да, ще го направи — уверил го Джими._
_Ъпстийн подал на Уил ключове за кола._
— _Вземи моята кола — казал той и му посочил стар крайслер, паркиран наблизо. Уил кимнал признателно и понечил да тръгне, но Ъпстийн го хванал за ръката и го спрял._
— _Не се опитвай да ги убиеш — казал му Ъпстийн. — Не и ако нямаш друг избор._
_Джими видял как Уил кимва, но погледът му бил отнесен. Джими тутакси разбрал какво възнамерява да направи Уил._
_Ъпстийн се отдалечил по посока на метрото. Джими се обадил на племенника си от уличен телефон. След това се върнал в „Питс“, пиел и си бъбрел с хората, но мислите му били отделени от тялото, устните му се движели сами. Останал там, докато се разнесла новината, че Уил Паркър е застрелял две хлапета в Пърл Ривър, че са го намерили в съблекалнята на Девети участък с обляно от сълзи лице и в очакване да го арестуват._
_А когато го попитали защо е шофирал обратно чак до града, отговорил само, че искал да бъде сред свои._
Двайсет и трета глава
_Разбира се, можел да се обърне към своите колеги от полицията, но какво може да им обясни? Че две хлапета се опитват да убият сина му? Че тези две хлапета са всъщност само приемници на други същини, на зли духове, които вече са убили майката на момчето и сега са се върнали, за да убият детето й? Може би щял да успее да съчини някаква лъжа, някаква история за заплахи към семейството му или да им каже, че кола, подобна на тази, която карат хлапетата, е забелязана близо до кабинета на лекаря след смъртта му, а момче и момиче са били видени да напускат къщата през нощта на убийството му. Всичко това сигурно щяло да бъде достатъчно, за да ги арестуват, стига изобщо да ги намерят, само че Уил не ги искал в ареста, искал да си отидат завинаги._
_Предупреждението на равина да не ги убива отишло на вятъра. То просто прекършило нещо у Уил. Смятал, че е в състояние да се справи с всичко — убийство, загуба, задушено под купчина палта дете, — но сега вече не бил сигурен, че е така. Не искал да повярва на думите на равина, защото това би означавало да отхвърли всички неща, които смятал за сигурни на света. Можел да приеме, че някой, някаква все още неизвестна същина желае смъртта на сина му. Целта била ужасяваща и той не я разбирал, но можел да се справи, ако зловредникът бил човешко същество. В крайна сметка, нямало никакви доказателства за правотата на равина. Мъжът и жената, които преследвали Каролайн, били мъртви. Със собствените си очи видял и двамата да умират, после видял и мъртвите им тела._
_Само че те били различни, нали? Мъртвите винаги са различни: някак по-дребни и свити. Лицата им се променят, телата им се деформират. С течение на годините той се бе убедил в съществуването на човешката душа, дори и само поради видимата липса на нещо от тялото на мъртвеца. Нещо напускаше тялото в мига на смъртта, променяше тленните останки и от вида на мъртвия ставаше ясно, че то си тръгва._
_Но все пак, все пак…_
_Замислил се за жената. Докато умирала, тя била по-слабо обезобразена от мъжа. Гумите на камиона разкъсали лицето му неузнаваемо, но жената била физически непокътната с изключение на дупките от куршуми, които Джими пробил в нея, а те били в горната половина на тялото й. Когато се вгледал в лицето й, след като я извадили от водата, Паркър се смаял от настъпилата в нея промяна. Трудно му било да повярва, че е същата жена. Жестокостта, толкова осезаема в чертите й, вече я нямало, но имало и нещо друго — външността й била станала някак по-мека, сякаш костите й били притъпени и острите очертания на скулите, носа и брадичката й били заоблени. Погледнал към Джими и видял същата реакция, само че за разлика от него Джими изрекъл мислите си гласно:_
— _Изобщо не прилича на нея — казал. — Виждам раните, обаче…_
_Криминолозите го изгледали смаяно, но не казали нищо. Знаели, че всеки полицай реагира различно, след като е бил въвлечен в престрелка с фатален край. Не била тяхна работа да коментират._
_О, да, след смъртта нещо наистина я било напуснало, но Уил не вярвал или не искал да повярва, че то отново се е върнало._
_И така, докато племенникът на Джими Галахър пазел сина му, той обикалял с колата улиците на Пърл Ривър, спирал на кръстовищата, за да огледа улиците, осветявал с фенерчето си тъмните коли по паркингите, намалявал скоростта, за да оглежда младите двойки, предизвиквал ги и те да го погледнат, защото бил сигурен, че ще успее да разпознае по очите онези, които са дошли за сина му._
_Може би му е било съдено да ги намери. През следващите няколко часа той се питал дали те са го чакали, понеже са знаели, че той ще дойде, ала няма да бъде способен да им се противопостави. Били му непознати и макар равинът да го предупредил какво представляват, кой би повярвал истински на подобно нещо?_
_След време нещо щяло да дойде и за Ъпстийн. Той не бил целта им, можели да го оставят на друг. Равинът можел да почака…_
_Те не помръднали, когато фенерчето му ги открило насред пустошта недалеч от дома му. Видели другия мъж, онзи едрия, с червената коса, да пристига в къщата, мярнали пистолета в ръката му. Сега, след като вече знаели къде е момчето и били научили какъв е истинският му произход, нямали търпение да действат, да изпълнят задачата, възложена им толкова отдавна. Ала ако прибързат и допуснат грешка, щели отново да го изгубят. Мъжът в къщата бил въоръжен, а те не искали да умират — нито единият, нито двамата. Вече били разделени дълго, а толкова се обичали. Този път борбата им да се съберат била по-кратка от преди, но раздялата въпреки това им се сторила твърде дълга. Младежът бил проследен от друг, от онзи Китим, който прошепнал ужасни неща в ухото му, и младежът знаел, че те са верни. Тръгнал на север и след време с помощта на Китим намерил девойката. Сега двамата изгаряли един за друг, ликуващи във физическата си форма. След като момчето умряло, двамата щели да изчезнат и да останат заедно завинаги. Трябвало само да внимават. Не искали да рискуват._