_Към тях се приближавал бащата на момчето, веднага го познали. Младата жена любопитно си помислила, че го е виждала за последен път в мига на смъртта си. И ето го отново сега, по-възрастен и по-побелял, изморен и слаб. Усмихнала се, навела се и стиснала ръката на младия мъж. Той се обърнал да я погледне и тя съзряла в погледа му извечен копнеж._
— _Обичам те — прошепнала._
— _И аз те обичам — отговорил той._
_Уил излязъл от колата. Държал в ръката си пистолет, притиснат до дясното му бедро. Осветил ги с фенерчето. Младежът заслонил очите си с ръка._
— _Е, човече, какво правиш с това фенерче? — попитал._
_Младежът се сторил смътно познат на Уил. Бил някъде от окръг Рокланд, Уил бил напълно сигурен, макар да бил пристигнал неотдавна. В главата му се въртяло нещо за младежки престъпления, може би от посещението му в Оринджтаун при местните ченгета._
— _Да ви виждам ръцете! И на двамата!_
_Те се подчинили — младежът поставил ръце на волана, а лакираните пръсти на младата жена се появили върху таблото на колата._
— _Ваша ли е колата? Талон и шофьорска книжка — наредил Паркър._
— _Ти полицай ли си? — попитал младежът. Говорел лениво и провлачено и се усмихвал, за да покаже на Паркър, че всичко това е само фарс. — По-добре първо ми покажи значката си._
— _Млъквай. Талон и шофьорска книжка!_
— _В джоба на козирката са._
— _Бавно се протегни с лявата си ръка._
_Младежът свил рамене, но се подчинил, взел шофьорската си книжка и я показал на полицая._
— _Алабама. Доста далеч си от къщи._
— _Винаги съм далеч от къщи._
— _На колко години си?_
— _На шестнайсет. И още малко…_
_Уил вперил поглед в него и съзрял мрака в погледа му._
— _Каква правиш тук?_
— _Седя си. Прекарвам си добре с любимото си момиче._
_Тя се изкискала, но смехът й не прозвучал никак приятно. Приличал на клокоченето на гърне върху стара печка — докоснеш ли го, ще се изгориш. Полицаят отстъпил назад._
— _Излезте от колата._
— _Защо? Не сме направили нищо нередно. — Тонът на младежа се променил и Паркър доловил гласа на възрастен човек. — Освен това още не си ни показал значката си. Може изобщо да не си ченге, а крадец или изнасилвач. Няма да мръднем, докато не видим значката._
_Младежът забелязал как лъчът на фенерчето потреперва и разбрал, че полицаят е разколебан. Имал подозрения, но не били достатъчни, за да действа, пък и му било приятно да го измъчва, макар и не колкото щяло да му стане приятно, когато му даде да разбере, че не е успял да спаси сина си._
_Обаче момичето се обадило и това решило съдбата им:_
— _И какво ще направиш, полицай Паркър? — изкикотила се тя._
_Миг тишина и младежът осъзнал, че тя е допуснала ужасна грешка._
— _Откъде знаеш името ми?_
_Тя престанала да се киска. Младежът облизал устни. Може би все още можели да спасят положението._
— _Сигурно някой ви е посочил. Тук има много ченгета. Един тип ми изреждаше имената им._
— _Какъв тип?_
— _Един познат. Хората тук са дружелюбни с непознатите. Така разбрах кой сте. — И отново облизал устните си._
— _И аз знам кои сте вие — заявил Паркър._
_Младежът се втренчил в него и се променил. Бил подвластен на младежкия гняв, на неспособността да се контролира в по-сериозни ситуации. И сега, когато полицаят го предизвикал, онова старо нещо в него се показало за миг — нещо от пепел, огън и овъглена плът, нещо трансцендентално красиво и безкрайно грозно._
— _Майната ти на теб и на детето ти — изругал младежът. — Нямаш никаква представа кои сме. — Леко завъртял лявата си китка и на светлината на фенерчето Уил видял знака._
_И в този момент пукнатината у Уил Паркър зейнала докрай и той осъзнал, че не издържа повече. Първият изстрел убил младежа, куршумът проникнал точно над дясното му око и излязъл през тила, а после заседнал в задната седалка сред кръв, коса и мозък. Нямало нужда от втори изстрел, но Уил въпреки това стрелял. Младата жена се разпищяла. Привела се и обхванала с ръце главата на любимия си, после забола поглед в човека, който й го отнел за втори път._
— _Ще се върнем — прошепнала. — Ще продължим да се връщаме, докато всичко не свърши._
_Уил не казал нищо. Само леко свалил пистолета и я прострелял веднъж в гърдите._
_Когато издъхнала, Уил се върнал до колата си и оставил пистолета върху капака. Верандите и коридорите на околните къщи светнали, видял някакъв човек да стои в двора си и да гледа към двата автомобила. Усетил солен вкус на устните си и си помислил, че се е разплакал, но после усетил болката и осъзнал, че си е прехапал езика._
_Замаян, се качил в колата и я подкарал. Докато минавал покрай мъжа на двора, по изражението му видял, че онзи го е познал, но му била все тая. Дори не знаел накъде се е запътил, докато не видял отпред светлините на града. Тогава разбрал._
_Отивал си у дома._
_Разпитвали го през почти цялата нощ, след като го откарали обратно в Оринджтаун. Обяснили му, че е загазил, понеже е напуснал местопрестъплението, а в отговор той им сервирал най-простичката лъжа, която успял да изфабрикува; на път за къщи забелязал колата насред запустялото място, тъй като на кръстовището човек, който познавал, но чието име не помнел, го предупредил за нея. Колата присветнала с фарове, сторило му се, че чува и клаксона. Спрял, за да провери дали всичко е наред. Младежът го подразнил, преструвайки се, че бърка за нещо във вътрешния си джоб — може би оръжие. Уил го предупредил, после стрелял и убил младежа и момичето. След като разказал историята за трети път, следователят от прокуратурата на окръг Рокланд Козлик помолил да остане за малко насаме с Уил и другите ченгета — и местните, и от Вътрешния отдел — се съгласили. След като излезли, Козлик спрял магнетофона и запалил цигара. Не предложил на Уил, защото на по-ранен етап от разпита той вече бил отказал._
— _Не си карал собствената си кола — отбелязал Козлик._
— _Не, взех колата на приятел._
— _Какъв приятел?_
— _Просто приятел. Той няма нищо общо. Не се чувствах добре. Исках да се прибера вкъщи възможно най-бързо._
— _И приятелят ти даде колата си?_
— _Не му трябваше. Утре сутрин щях да му я закарам в града._
— _А къде е сега?_
— _Какво значение има?_
— _Била е използвана по време на престрелката._
— _Не си спомням. Не помня много след стрелбата. Просто карах. Исках да се махна от там._
— _Бил си травмиран. Това ли се опитваш да ми кажеш?_
— _Възможно е. За пръв път убивам човек._
— _Нямали са пистолет — казал му Козлик. — Проверихме. И двамата са били невъоръжени._
_Козлик дръпнал от цигарата и се вгледал внимателно през дима в човека, който седял срещу него. Още от мига, в който го бяха отвели на разпит, той сякаш се бе отнесъл другаде. Може би се дължало на шока. Детективите от Вътрешния отдел пристигнали от града с копия от служебното досие на Уил Паркър. Както току-що отбелязал, за пръв път убивал човек — и официално, и доколкото можел да прецени Козлик, неофициално. (Самият той работил в нюйоркската полиция двайсет години и не си правел никакви илюзии по този въпрос.) Сигурно му било трудно да се справи с факта, че е отговорен за смъртта на двама младежи. Само че Козлик тълкувал положението по друг начин — Уил Паркър бил не толкова в шок, колкото искал всичко да приключи по-бързо. Точно като обречен, който иска само да го отведат от съдебната зала право на мястото за екзекуция. Дори описанието, което направил на събитията и което според Козлик било лъжа, било неискрено и неистинно. Паркър не давал пет пари дали му вярват. Искаш някаква версия и той им я предоставил. Ако ще търсят празнини, да търсят, все му била тая._