Рос завъртя стола си към прозореца и зарея поглед над града. В същото време набра номер, използвайки специално подсигурена линия. Вдигна жена.
— Бих искал да разговарям с равина, моля — каза Рос.
Изчака и след няколко секунди Ъпстийн се обади.
— Рос е.
— Очаквах да се обадите.
— Значи сте чули?
— Снощи получих предупредително обаждане.
— Знаете ли къде е Паркър?
— Снощи господин Галахър го е подслонил в дома си.
— Колко широко известно е това?
— Медиите не знаят. Господин Галахър е проявил предпазливостта да свали регистрационните номера на автомобила си, когато си е дал сметка, че най-вероятно ще трябва да участва в спасителна мисия.
Рос си отдъхна. Знаеше, че поради липсата на водеща към Ню Йорк следа репортерите вече се бяха опитали да проследят Паркър чрез бара в Мейн, където работеше. Обади се в местното управление в Портланд, за да помоли проверка с патрулка, и узна, че пред дома на Паркър има два автомобила и телевизионен микробус, а също и че собственикът на „Голямата изгубена мечка“ казал на агента, че го принудили да окачи на вратата надпис „Забранено за репортери“. За да се погрижи молбата му да бъде спазвана, той побързал да наеме двама здравеняци с набързо изработени фланелки с надпис „Забранено за репортери“, които да охраняват входа. Според агента те двамата чакали да започнат работа по време на неговото посещение в бара. Заявил, че несъмнено са двама от най-солидните здравеняци, които е виждал през живота си.
— А в момента? — попита Рос.
— Паркър си е тръгнал от дома на Галахър днес сутринта поясни Ъпстийн. — Нямам представа къде е.
— Говорили ли сте с Галахър?
— Казва, че не знае къде е отишъл Паркър, но потвърди, че той вече знае всичко.
— Значи ще дойде да ви търси.
— Подготвен съм.
— Ще ви изпратя някои материали. Сигурно ще ви заинтригуват.
— Какви материали?
— Помните ли знака, намерен върху тялото на мъртвите жени в Шел Банк Крийк и в Пърл Ривър? Пред мен има още три такива — единият е отпреди две години, а другите са от по-рано тази година. Всеки случай, изглежда, е бил свързан с убийство.
— Тя оставя знаци, следи за Другия.
— А сега партньорът й оставя името си, изписано с кръв на стената на предишната къща на Чарли Паркър, така че явно и той прави същото.
— Дръжте ме в течение, моля ви.
— Непременно.
Двамата се сбогуваха и затвориха. Рос повика Брад и му нареди да следи мобилния телефон на Паркър и да изпрати двама човека при равин Ъпстийн.
— Искам да разбера къде е Паркър преди края на деня нареди Рос.
— Да го приберем ли?
— Не, само се постарайте нищо да не му се случи — отговори Рос.
— Не е ли малко късничко за това? — попита Брад.
— Изчезвай от тук — сряза го Рос, но мислено призна, че въпросът е напълно основателен.
Двайсет и седма глава
Обадих се на Ъпстийн от уличен телефон на Второ авеню пред един индийски ресторант, където предлагаха бюфет от „всичко, което можете да изядете“, но никой не искаше да вкуси, поради което в опит да посъживи бизнеса мъж с тъжно лице и ярка полиестерна риза стоеше на вратата и раздаваше листовки, които никой не искаше да чете. Ръмеше и влажните листовки провисваха в ръката му.
— Очаквах да се обадите — каза Ъпстийн, когато вдигна телефона.
— Доколкото разбирам, от доста време — отговорих.
— Допускам, че искате да се видим.
— Правилно допускате.
— Елате на обичайното място. Късно. В девет часа. С нетърпение очаквам да се видим отново.
И после затвори.
Бях отседнал в апартамент на Двайсета и на Втора улица точно над една шлосерска работилница. Имаше две прилично големи стаи с отделна кухня, която никога не е била използвана, и баня, достатъчно голяма, за да поеме едно пълно завъртане на човешко тяло, стига въпросният човек да не разперва ръце. Имаше легло, канапе и няколко кресла, а също и телевизор и дивиди, но нямаше кабелна. Нямаше и телефон и затова се бях обадил на Ъпстийн от уличен телефон. Въпреки това останах на линия само колкото да си уговорим срещата. Вече се бях подсигурил и бях свалил батерията от мобилния си телефон, и бях купил временен апарат от един магазин.
Купих малко сладкиши от съседната пекарна, после се върнах обратно в апартамента. Хазяинът седеше на стол отдясно на прозореца на дневната. Чистеше пистолета си „Загзауер“, което не е обичайно занятие на хазяите в апартаментите на техните наематели, освен ако въпросният хазяин не е Луис.
— Е? — попита той.
— Ще се срещна с него довечера.
— Искаш ли компания?
— Няма да навреди да има още една сянка.
— Това расистка забележка ли е?
— Не знам. Можеш ли да пееш средновековни песни?
— Не, обаче съм ти донесъл пистолет. — Извади малък пистолет от кожения си сак и го подхвърли на канапето.
Извадих пистолета от кобура. Беше дълъг осемнайсетина сантиметра и тежеше по-малко от килограм.
— „Кимбер ултра десет Н“ — осведоми ме Луис. — Пълнител с десет куршума. Задният край на приклада е остър, затова внимавай.
Прибрах пистолета в кобура и му го подадох.
— Майтапиш се — възкликна той.
— Не. Искам си разрешителното обратно. Пипнат ли ме с това, свършено е с мен. Жив ще ме одерат и ще изхвърлят трупа в океана.
От кухнята се появи Ейнджъл. Носеше кана с кафе.
— Значи смяташ, че убиецът на Уолас го е измъчвал, за да разбере каква музика обича да слуша, така ли? — попита той. — Нарязали го така, че да ти покажат, че знаят за теб.
— Не знаем това със сигурност.
— Да, и за еволюцията не знаем със сигурност, нито за климатичните промени, нито за гравитацията. Убили го в предишната ти къща, докато те проучвал, а после някой се подписал с кръв. Много скоро този някой ще опита да направи с теб онова, което е направил с Уолас.
— Затова Луис ще ми пази гърба довечера.
— Да — потвърди Луис, — понеже ако мен ме пипнат с пистолет, няма проблем. Черните винаги се измъкват от обвинения за притежание на оръжие.
— Чух те — отбеляза Ейнджъл. — Мисля, че става дума за самозащита, престъпление между черни братя.
Взе плика със сладкишите, разкъса хартията и го остави върху малката и надраскана масичка. След това ми наля чаша кафе и седна до Луис, а аз се заех да им разкажа всичко, което бях научил от Джими Галахър.
Центърът „Оренсанс“ си беше все същият — това установих, докато се приближавах към него малко след полунощ. Все още се издигаше внушително на „Норфък Стрийт“, между Ист Хюстън и Стантън, неоготическа постройка, проектирана от Алегзандър Зелтцър през деветнайсети век за пристигащите германски евреи и вдъхновена от прочутата катедрала в Кьолн и от основите на немския романтизъм. Навремето сградата е била известна като „Аншеи Чешед“, „доброжелателен народ“, преди да се слее с храма „Еманюел“ едновременно с преместването на германските евреи от Клайне Дойчланд в Лоуър Манхатън в Ъпър Ист Сайд. На тяхно място се настанили евреи от Източна и Южна Европа, а кварталът станал гъсто населен с хора, които все още се мъчели да се справят с този нов свят и социално, и езиково. „Аншеи Чешед“ се превърнал в „Аншеи Слоним“ на името на град в Полша и това име се запазило до шейсетте години, когато сградата започнала да се руши. Спасил я скулпторът Анхел Оренсанс и я превърнал в културен и исторически център.
Не знаех каква е връзката на равин Ъпстийн с центъра „Оренсанс“. Какъвто и да беше статутът му, не беше официален, но несъмнено бе влиятелен. Виждал съм някои от тайните, които центърът криеше под красивия си интериор, а Ъпстийн беше техният пазител.
Когато влязох, имаше само един възрастен човек, който метеше пода. Вперих поглед в него — беше тук и при последното ми посещение и също метеше пода. Сигурно винаги беше тук: чистеше, лъскаше, наблюдаваше. Погледна ме и кимна.
— Равинът не е тук — каза той, догаждайки се инстинктивно, че едва ли има друга причина за присъствието ми на това място.