Гюстав Емар
Отмъщение
Глава I
СРЕЩА В ПУСТИНЯТА
Слънцето залязваше зад Алеганските планини, огромно и червено, обагрило в пурпур гъстите облаци. Здрачът покриваше долините.
Само по върховете на планините, осветени от последните лъчи на залязващото слънце все още беше достатъчно светло.
Със залязването на слънцето се появи студен и рязък вечерен вятър. Клоните на дърветата потреперваха и високата трева, която растеше по бреговете на реката, се огъваше към земята.
Още малко и нощта настъпи. Всички предмети се сляха и образуваха маса, а техните контури постепенно се изгубиха в мрака.
Настъпващата нощ не обещаваше добро време. Наситените с електричество гъсти облаци бързо се носеха почти над самата земя. На небето не се виждаше нито една звездичка. Нямаше луна и в гъстия мрак не можеше нищо да се различи.
Граф Дьо Вилие и барон Дьо Грини, които се бяха срещнали при залива Мариго с Берже и с Червенокожия му приятел Тънкия слух, скочиха в лодката със Златния клон и със Смелия — техни предани войници.
Двамата офицери бяха предприели смела експедиция.
Лодката се плъзгаше бързо по реката, като разсичаше с носа си бурните вълни.
Пътниците мълчаха, може би под влиянието на притъмнялата природа, обкръжаваща ги от всички страни.
Те изцяло се бяха отдали на опитността на индианския вожд и на канадеца.
Изглежда, в този случай наистина смело можеха да им се доверят: двамата водачи, въпреки нощния мрак, се движеха напред с такава увереност, като че ли пътят им се осветяваше от ярко слънце. Те безпогрешно избягваха препятствията и ги обхождаха, сякаш за тях това бе някаква шега.
Бяха изминали вече повече от два часа, откак лодката напусна залива Мариго, а пътниците не си бяха продумали и дума.
Граф Дьо Вилие реши да прекъсне най-после това мълчание.
— Драга Берже — каза той на ловеца, — в този мрак като преизподня не се ли страхувате, че може да сгрешите пътя?
— Наистина — усмихна се баронът, — тук е така тъмно, че маймуната би могла да настъпи собствената си опашка. Почти съм уверен, че в края на краищата ще трябва да спрем и да чакаме тук, докато поне малко се развидели.
— Защо? — спокойно запита Берже. — Нима мислите, че ние, което ще рече вождът и аз, за пръв път пътуваме в такава тъмнина? Освен това не е зле да се има предвид и следното: ако не виждаме нищо, значи, че и нас никой ве може да види, а това е твърде важно.
— Вярно е — съгласи се графът. — Ами ако сбъркаме пътя?
— Да сбъркаме пътя, господин Луи? Не, няма защо да се страхуваме от това, гарантирам ви — възрази Берже, смеейки се.
— Готов съм да ви повярвам, приятелю мой, а между впрочем си мисля, че сме се отдалечили от средата на реката и сега сме по-близо до брега, отколкото преди.
— Вие почти отгатнахте, господин Луи, наистина се приближаваме до брега.
— Нима ще излезем на брега?
— Засега още не, но реката, по която плаваме, е твърде тясна и макар да сме в средата на течението, не сме далеч от брега.
— Какво значи това, Берже? Нима не плаваме по Охайо?
— Отдавна вече, господин Луи. Напуснахме и Манонгахелу и вече почти от час плаваме по тази дълбока, но твърде тясна река, както забелязахте това преди малко.
— Как наричате вие тази река?
— Французите не я познават, а червенокожите са й дали индианското название Жълтата вода, тъй като водата й е мътна и има много жълта тиня.
— И дълго ли ще плаваме по тази река?
— Не, господин Луи. След няколко минути ще я напуснем и ще навлезем в друга, по която ще плаваме около два часа и след това ще излезем на брега. С това и ще свърши нашето пътуване по вода.
— Добре. А много ли ще трябва да пътуваме, докато стигнем до вашето жилище?
— Не, господин Луи. Ще стигнем преди изгрева на слънцето.
— Прекрасно! Приятно ми е да го чуя. Но кажете ми, Берже, защо, вместо да се изморяваме с това нощно пътуване, не изчакаме ва брега съмването? Няколко часа почивка биха ни се отразили добре.
— Поддържам това мнение — потвърди баронът, прозявайки се. — Нашите войници са по-щастливи от нас. Тези юначаги навярно сега спят преспокойно.
— При други обстоятелства не бих имал нищо против да изпълня желанието ви, господа — отговори хладно ловецът, — но за нещастие сега това е невъзможно.
— Защо? — запитаха едновременно и двамата.
— Тихо! — произнесе ловецът. — Не знаете кой може да подслушва нашия разговор.
— Как?! — извика баронът. — Нима и в тази пустиня може да бъдем подслушвани!
— Господине, червенокожите имат твърде разумна поговорка в пустинята дърветата имат очи, а листата — уши.