— Не, бъди внимателен, това е всичко. Кадифената змия стана и изведе коня от конюшнята.
— Наглеждай добре нашия ранен — продължи Жан-Пол, като се качваше на седлото, — може след време да ни бъде полезен.
— Оставете това на мен. Вие знаете — добави Кадифената змия с хитра усмивка, — имам някои познания по медицина и хирургия.
— Затова го и доведох тук. Е, прощавай! До утре или най-късно до вдругиден!
— Добре. А по кое време приблизително ще дойдете?
— Това и сам не зная… Следобед. Кадифената змия разтвори прохода.
Изгнаника навлезе в гората. След него лианите бяха грижливо затворени.
Жан-Пол се отправи към колибата си, в която стигна след залез-слънце.
Дъщеря му го очакваше тревожно.
Като го съгледа, тя извика от радост и се хвърли към него.
— Е, какво, татко?
— Успокой се, дете мое, всичко е благополучно! — той я целуна по челото.
— Благодаря, о, благодаря, татко! — извика момичето с едва скривано вълнение.
— Уви! — прошепна Изгнаника с въздишка. — Може би и тя ще ме напусне един прекрасен ден!
И той замислен, отпуснал глава, влезе в колибата след дъщеря си.
Глава V
СЕЛИЩЕТО НА ГУРОНИТЕ ВЪЛЦИ
Тънкия слух, или Куга-Ганде по индиански, беше главният началник на селището, към което се бяха отправили двата отреда след обичайните приветствия, които си бяха разменили в момента на срещата.
Сахемът бе поел командването на общия отред. Застанал начело на колоната, веднага предложи на Берже, граф Дьо Вилие и барон Дьо Грини да заемат места до него.
Това предложение да заемат място наред със сахема, твърде почетно, постави двамата офицери на високо уважение пред червенокожите, които въобще се отнасят твърде строго към всичко, свързано с чинопочитанието.
Младите хора, и двамата попаднали едва отскоро във френските колонии, не бяха имали още възможността да се запознаят с живота на индианците в техните селища. Онези индианци, които бяха видели набързо във форта Дюкен, принудени да се подчиняват на изискванията на европейската цивилизация, не представляваха интерес за наблюдателя европеец.
Техните маниери и облеклото им, представляващо странна смесица от дрехи, разменени с войниците и колонистите, ни най-малко не учудваха двамата млади мъже.
Сега за пръв път им се представяше случая да се заловят със сериозното изучаване на нравите и обичаите на червенокожите, които болшинството европейци в онова време, кой знае защо, считаха за същества от нисша раса, едва ли не за получовеци.
Френските офицери с най-жив интерес следяха всичко произлизащо пред очите им и отрупваха с въпроси канадеца, който веднага бързаше да им обясни неяснотите.
Той охотно разказваше на офицерите случки, свързани с поведението на индианците, което бе на пръв поглед странно и смешно и дори заплашващо тяхната лична безопасност.
Що се отнася до Златния клон и Смелия, те много скоро успяха да си намерят приятели сред канадците, благодарение на онази безгрижност, която до такава голяма степен характеризира френския войник.
Смееха се и разговаряха с тях, като че ли ги познаваха от двадесет години, отвръщайки на остроумията с остроумия, на шегите с шеги.
Пред тях се разстилаше обширна равнина, покрита със зелена и гъста трева.
След като излязоха от гората, пътниците се намериха отново на брега на реката. Пред тях се разстилаше равнина с млада и буйна трева. Тази равнина стигаше постепенно до планинската верига с масиви, които преграждаха хоризонта откъм тази страна.
Почти на две мили напред се виждаше селището на индианците, разположено по двата бряга на реката. Това село, доста голямо, се състоеше не по-малко от двеста къщи или, по краво казано, колиби. Както от едната, така и от другата страна се шишето се охраняваше с ограда от колове, на височина два метра, забити в земята и свързани помежду си с върви от дървесна кора. Пред оградата бе издълбан ров, широк пет метра и дълбок два. Две врати, от които едната извеждаше на север, а другата на юг, даваха достъп във вътрешността на атепетла (селището). Дънерите на дърветата, прехвърлени през рова, лесно можеха да се вдигнат и служеха за подвижни мостове като връзка с външния свят.
В противоположност на болшинството от туземното население, водещо скитнически живот, окръжаващите селището полета бяха доста обработени под влиянието на канадските метиси, голям процент от населението на селището.
Малко вдясно от селището и на разстояние не повече от две минути от него се виждаха две отделни гробища: едното на горските скитници, а другото — индианско.
В първото, заобиколено с жива ограда, се виждаха скромни гробове с кръстове, боядисани с черна боя. Във второто се забелязваха онези издигнати скели, където туземците имат обичай да поставят своите покойници, като ги превръщат в мумии под влияние на въздуха, слънцето и дъжда.