Индианското гробище се усещаше още отдалеч със своя зловонен мирис от разлагащите се трупове, които вятърът разнасяше по всички посоки.
Този атепетъл, който можеше да служи като образец за болшинството центрове на туземното население — по време на нашите пътешествия из Северна Америка срещнахме много такива, — по всяка вероятност беше построен по плановете и указанията на канадските метиси.
Тук се виждаше дори влиянието на цивилизованото човечество — улиците му бяха широки и прави и всичките се събираха в обширен площад в центъра на селото. Сред този площад се издигаше голямата колиба на лъчението, където се събираха за съвещания началниците на племето.
Тя бе заобиколена от други колиби.
Тези колиби по фасадата си имаха вид на дълга четириъгълници на един етаж. Като материал за постройката на колибите служеха грамадни клони и дънери от дървета с одрана кора, наредени като греди по европейски образец. Индианците намазваха тези стени с глина, смесена със сено. Покривите бяха покрити с кора от кестеново дърво.
Всяка колиба чрез вътрешни прегради се делеше но такъв начин, че се получаваха три стаи, съединяващи се една с друга посредством врати от щавени кожи на сърна, обтегнати върху дървени рамки. После към всяка колиба беше прикрепена малка конусообразна сграда, покрита с кръст, така наречената топла колиба или зимна колиба. Тези спомагателни постройки се намираха обикновено право срещу входната врата на главното жилище.
Голямата колиба на лъчението или, по-точно казано, колибата на съвета по своята странна форма заслужава особено описание.
Тази колиба имаше кръговидна форма, където можеха да се поместят неколкостотин души. Намирайки се, както вече казахте, в центъра на селото, беше построена на върха на един изкуствен хълм, висок около два метра. Колибата на лъчението имаше повече от три метра височина, което й придаваше до известна степен величествен вид. Към колибата на лъчението, или на съвета, водеше само една врата, доста широка и висока, намираше се на изток и служеше едновременно за пропускане на светлината и за излизане на дима, когато в колибата се запалваше огънят на съвета.
Вдясно от големия централен стълб в земята беше забит тотем, или отличителната емблема на племето, а вляво от него, на два кола във вид на вили, лежеше великата свещена лула на мира, която в никой случай не бе позволено да се оставя на земята.
Около същия този стълб се изпълняваха свещените танци във време на тържествените заседания, които се извършваха почти ежедневно в течение на цялата година. Индианците никога не пристъпваха към съвещание, докато не бъдеха изпълнени всичките необходими според техните понятия формалности, в чието число влизаха и мистичните танци, целещи да разположат към тях Великия дух.
Приемът на червенокожите спрямо френските офицери беше прост, радушен и гостоприемен: жените, децата и старците бяха излезли на улицата и приветстваха отреда с радостни викове.
Граф Дьо Вилие и неговите спътници, намерили се самотни в дивата страна на няколко хиляди километра от родината си и на грамадно разстояние от най-незначителните селища на белокожите, неволно изпитваха скрит страх, усещаха се изолирани за пръв път от пристигането си в Америка и при това сред хора, нравите на които съвсем не познаваха. Наистина, съпровождаха ги няколко души също така бледолики, както бяха и те самите, но с изключение на Берже тези хора им бяха съвършено чужди, а начинът на техния живот — също непривичен и чужд.
Но радушната среща изведнъж ги успокои и им възвърна предишната веселост и смелост, свойствени на френската нация, и те, като не се страхуваха вече от нищо и като не мислеха за никакви опасности, от все сърце се отдадоха на обзелото ги радостно настроение.
В това време неголемият отред бе стигнал до селския площад и тук по даден знак от водача спря. След разменяне на още цял ред приветствия жителите на селото се разотидоха по колибите и с това деликатно показаха на своите гости, че не желаят да го притесняват с присъствието си.
Сетне началникът улови граф Дьо Вилие за ръката и го поведе към голяма, красива колиба, където го въведе заедно с останалите му спътници.
— Моят брат е у дома си — каза началникът с лек поклон. Без да прибави нито дума, излезе, предоставяйки на французите възможност да си почиват.
Изминаха няколко дни, през които французите отпочиваха след уморителното пътуване. Индианците се отнасяха към тях във висша степен почтително.