Берже сякаш се бе провалил вдън земята. Същата вечер след пристигането на граф Дьо Вилие в селото ловецът изведнъж изчезна, без да предупреди никого.
Една сутрин между десет и единадесет часа две седмици след пристигането в селището, точно когато капитанът заедно със своя приятел барон Дьо Грини привършваше закуската си, вратата на колибата неочаквано се отвори и весел глас извика:
— Здравейте! Как сте?
Капитанът веднага позна чий е този глас и бързо се обърна към вратата.
— Берже! — извика той. — Най-после се намери!
— Да, аз съм същият и съм на услугите ви, господин Луи — продължи ловецът весело. — Нима не ме очаквахте?
— Напротив. С нетърпение те очаквам, и то твърде отдавна.
— Така си и мислех. Е, ето ме най-после, господин Луи, цял на вашите услуги!
— Гладен ли си? — запита граф Дьо Вилие.
— Не, благодаря. Закусих преди два часа. Но работата не е там… Вас, ако не се лъжа, твърде много ви е обезпокоило моето дълго отсъствие, нали, господин Луи? Бъдете откровен.
— Признавам, стари ми Берже, безпокоеше ме, защото времето не чака… И така, доста време изгубихме.
— Наистина. За нещастие не можах, въпреки всичкото ми желание, да свърша по-скоро работата, която…
— Как! Да свършите? — извикаха учудени младите хора.
— Да, така е — добродушно отвърна канадецът. — Впрочем, надявам се скоро да ви докажа, че с полза употребих времето на моето отсъствие.
— В такъв случай говорете по-скоро! — с нетърпение извика баронът.
— Тук ли? О, не, това не може, извинете. Твърде много уши ни подслушват. Вземете си пушките, да отидем да се поразходим и по време па лова ще поговорим.
Двамата офицери последваха ловеца. Селските улици бяха почти пусти. В колибите си жените се занимаваха с домакинската си работа. Воините, способни да носят оръжие, се бяха отправили в експедиция под командата на началника. Малкото останали вкъщи бяха повечето старци, които лениво лежаха на праговете на жилищата си и се грееха на слънце, като в същото време следяха играещите деца.
Поради това никой видимо не забеляза и не се заинтересува от излизането на тримата бледолики.
Със спокойни крачки те се скриха под дърветата и навлязоха в гъстата гора.
След няколко минути граф Дьо Вилие спря и като постави пушката си с приклада на земята, запита ловеца:
— Е, какво? Ще говориш ли най-после?
— Мълчете — отговори ловецът с тон, който не търпеше възражение. — Все още сме доста близо до селището.
Разходката продължи. Стигнаха до брега на реката, където на пясъка лежеше лодка.
Берже я спусна във водата и повика спътниците си да се разположат в нея. Те, заинтересувани от тайнствените постъпки на канадеца, мълчаливо се подчиниха.
Тогава ловецът отблъсна от брега лодката, улови веслата и се отправи към островче, цялото обрасло с гора, приличащо на кошница с цветя, сякаш израсли изпод водата.
След няколко минути лодката стигна до островчето.
Глава VI
ПОЛЯНАТА
Тримата мъже доплаваха до островчето, изтеглиха лодката на брега и веднага навлязоха в гората. Скоро стигнаха до широка поляна. Там ловецът спря.
— Сега — каза той на французите — няма защо да се страхуваме от нескромни уши.
— В такъв случай, мили Берже, позволявам си да се надявам, че вече няма да откажеш да обясниш всичко.
— Нямам какво да ви кажа, господин Луи — прекъсна го Берже. — Сега не съм друго, освен пратеник… Почакайте този, който единствен може да ви обясни всичко: той, повярвайки ми, скоро ще се появи. Почакайте.
И като хвърли изпитателен поглед около себе си, ловецът пъхна в устата си два пръста па дясната си ръка и започна да подражава крясъка на синия дрозд, който изненада двамата офицери.
Почти веднага на недалечно разстояние се разнесе подобен крясък. В гъсталака се чу доста силен шум, храстите се раздвижиха и на поляната се появи човек.
Като го видя, графът не можа да сдържи своя вик на удивление.
Той бе видял пред себе си тайнствения отшелник от колибата на Охайо, бащата на красивата Анжела.
Това наистина бе Изгнаника. Облеклото му бе същото, но лицето му изразяваше меланхолия, която помрачаваше чертите му, иначе така енергични.
Почти в същата минута на поляната се появи и друг човек, който мълчаливо застана до първия.
Както се досещате, това беше Змията, Кадифената змия. Изгнаника, като си даде вид, че не познава капитана, му се поклони студено.
— Вие ли сте граф Луи Кулон дьо Вилие? — запита го той отсечено.
— Струва ми се, господине — отговори графът учудено, — че вече имах честта…