Изгнаника извади от пазвата си писмо, зашито в торбичка от еленова кожа, и го подаде на графа.
Младият човек разпечата писмото и бързо го прегледа. То съдържаше, следното:
„Подателят на това писмо се ползува с моето пълно доверие. И вие ще вярвате на всичко, което той ще ви каже от мое име. Нямам тайни от него.
— Отлично, господине — приветливо отвърна графът, връщайки писмото. — Не се нуждаех от това ново доказателство, за да зная, че мога да ви вярвам безусловно.
— Благодаря ви, графе — отговори Изгнаника, като сгъна писмото и го постави отново в торбичката.
— Има ли още нещо да кажете?
— Нищо повече за работата в колонията, графе.
— В такъв случай, моля, предайте на господин Дьо Контъркьор, че ще направя всичко, което е по силите на човек, за да оправдая доверието, което ми се оказва с назначаването ми като началник на експедиционния отред.
— Ще му предам буквално вашия отговор, графе… А сега, моля да ме извините — искам да ви съобщя нещо твърде важно, отнасящо се до вас и господин Дьо Грини.
— Не ви разбирам, господине.
— Нямахте ли някакво неприятно стълкновение в навечерието на вашето отпътуване за брега на Охайо? — продължи Изгнаника невъзмутимо.
— Да, вярно, помня отлично това. Някакъв си висок негодяй с подозрително изражение бе започнал да се кара с мен, макар и аз самият да не знаех защо. Дори го намушках със сабята си и, струва ми се, го убих.
— За нещастие, графе, вие не сте го убили.
— Какво искате да кажете с това?
— Искам само да кажа, че този човек не е бил убит, а само ранен и сега отново е жив и здрав, кълна ви се.
— Е, какво, толкова по-добре! В душата си съжалявах, че се отнесох с него така жестоко…
— Извинете, графе — прекъсна го Изгнаника, — би трябвало да кажете „толкова по-зле“.
— Защо?
— Защото този човек, бивш морски разбойник и търговец на негри, е най-отчаян негодяй… Заклел се е да ви убие. И навярно ще го стори, щом му се удаде удобен случай.
— Да — каза графът, като сви вежди, — и аз мисля така.
— Съветвам ви да бъдете нащрек. Вашите врагове, зная го със сигурност, засега са се отказали от мисълта за убийство, но те повече от всякога жадуват отмъщение и са решили да го постигнат с всички средства.
— Вие познавате ли тези врагове? — студено запита графът.
— Да. Но се успокойте — пазя тайната в сърцето си. Тя ще излезе оттам само по ваша заповед.
— Благодаря ви. Каквото и да предприемат против нас враговете, по никакъв начин не желая да им вредя.
— Напразно, графе. Ако вие не убиете змиите, които ще ви нападнат, те ще убият вас безмилостно и безпощадно.
— Бог е милостив! За нищо на света няма да променя решението си. За мене ще бъде удоволствие да се защищавам в случай на нападение. Но нападател няма да бъда. Човек трябва да се научи да презира отмъщението.
— Това чувство е достойно за уважение, графе. Но позволете ми да забележа, че в настоящия момент да се действа по такъв начин би било чисто безумие.
— Може би.
Тъкмо се наканиха да се сбогуват, когато изведнъж на недалечно разстояние във високата трева нещо прошумели, шумът се усили, подобен на бързо бягане на някое тежко и грамадно животно.
— Какво е това? — извика графът.
— Стойте! — каза Изгнаника, ослушвайки се внимателно. Сетне направи знак на офицерите да не мърдат от мястото си, а самият той, заедно с Кадифената змия се затича по посока на шума, като остави графа и неговия приятел сами на произвола на съдбата.
Младите хора, като не знаеха какво става наоколо им, заредиха пушките си и застанаха нащрек, готови за отбрана.
Зачакаха, наострили уши и очи.
Наоколо дареше пълна тишина. Двамата офицери се готвеха да напуснат мястото и да тръгнат да търсят Берже, когато изведнъж от храсталака се разнесе пронизителният и подигравателен крясък на водния ястреб.
Почти веднага се чу войнствен вик.
Седем или осем червенокожи воини заизскачаха като диви зверове от високата трева и се нахвърлиха върху младите хора, като ги обкръжиха, размахвайки копията и томахавката си.
Френските офицери не загубиха присъствие на духа. Внезапното нападение, вместо да го изплаши, им върна хладнокръвието. Сега, когато опасността бе станала видима, в тях изчезна всякакъв страх и те спокойно се готвеха да посрещнат свирепите врагове.
Червенокожите, макар да нямаха огнестрелно оръжие, бяха решени храбро ще се сражават. Бяха около двадесет воини.