Английските часовои, дежурещи тук-там по окопа на крепостта, отдавна вече бяха уведоми че караулния началник за пристигането на пътниците.
Затова, когато водачът приближи на разстояние револверен изстрел, във вратата на крепостта се отвори малка вратичка и насреща му излезе подофицер с четирима войници.
— Стой, приятелю! — извика подофицерът. — Кой си ти, какво търсиш тук?
— Кой съм аз? — отговори водачът, като се спря и избухна в подигравателен смях. — Нима не знаете това, сержант Харисън, или уискито дотолкова е затъмнило очите ви, че не сте вече в състояние да познаете старите си приятели?
— Приятел или неприятел, драги — продължи сержантът навъсено, — за мене е все едно. Кажи по-скоро името си, докато не съм започнал да стрелям!
— Е, е! Не се сърдете, моля ви се. Струва ми се, нищо обидно не съм ви казал. Но добре! Няма да споря с вас — всеки е свободен да мисли каквото си иска. Наричат ме Кадифената змия, понякога накратко — Змията. Вие непременно искате да ви кажа името си, което знаете така добре, както аз самият, защото именно вие, ако не ме лъже паметта, ме наградихте с този мил прякор… Оттогава благоговейно нося това име. Надявам се, че сте доволни?
— Твърде добре — продължи той. — А сега ми кажи, защо си дошъл? Тук никой не се нуждае от тебе, господин Кадифена змия.
— За нищо…
— А! В такъв случай, приятелю, ми достави удоволствието да видя гърба ти. Махай се бързо оттук, накъде го ти видят очите!
— Така ли ме приемате, сержанте?… А при това ние с вас сме стари приятели…
— Именно затова постъпвам така с тебе, мили ми приятелю, Твърде добре те познават тук. Ето какво…
— Много жалко, сержанте! Ако това зависеше само от мен, кълна ви се, че след такъв нелюбезен прием още тази минута бих си отишъл.
— А аз още веднъж ви съветвам да сторите това, ако не искате да ви се случи нещо много лошо.
— В отчаяние съм, сержанте, че не мога да изпълня вашето желание — каза водачът насмешливо, — но повтарям ви, за съжаление това не зависи от мене.
— А от кого зависи, ако ми позволите да ви попитам, милостиви господине?
— Дявол да го вземе, сержанте! От ония двама кавалери, които виждате там, на пътеката!
— Ще си отидете оттук заедно. Ако тези господа принадлежат към числото на вашите познати, не са по-добри от вас…
— Пазете се, сержанте! — прекъсна го Кадифената змия. — При всичкото си нежелание да ви оскърбявам, длъжен съм да забележа, че вие се каните да извършите колосална глупост…
— Аа! — отвърна сержантът, засегнат от подигравателния тон на събеседника си. — Значи тези конници са важни лица?
— Сериозно ли искате да узнаете нещо по този въпрос?
— Разбира се, че искам.
— Е, тогава знаете ли какво ще ви посъветвам: идете и попитайте самите тях! — отговори Кадифената змия, като отново избухна в ироничен смях.
— Така и ще направя — каза сержантът и обръщайки се към войниците си, прибави: — Наблюдавайте добре този негодник и не му позволявайте да се изплъзне от ръцете ви.
— О, затова можете да бъдете съвършено спокойни — намеси се Кадифената змия. — На мене и тук ми е добре.
При тези думи той безцеремонно седна на тревата, докато сержантът, смутен до голяма степен от ироничния му тон, се отправи с бързи крачки към конниците.
Те, като видяха идващия към тях сержант, останаха спокойно на местата си, без видимо да изразяват учудване или страх.
Тръгвайки, сержантът имаше намерение да се отнесе безкомпромисно, по войнишки, но том стигна на няколко крачки от конниците, той изпита необяснима симпатия към тях.
След това сне плъстената шапка от главата си и почтително им се поклони.
Изглежда, пътниците бяха свикнали на такова отношение, защото с нищо не изразиха и най-малко учудване. След няколко минутно мълчание подофицерът си позволи да ги заговори.
Едва сега той разбра колко глупаво се бе отнесъл с пратеника и се постара с услужливост да изкупи грубостта на предишния разговор.
Най-после единият от чужденците проговори на сержанта, мистър Харисън. Това бе човек на повече от двадесет години с аристократични черти на лицето — тънки и деликатни като у жена. Като отговори с презрителна усмивка на раболепните изявления на подофицера, той се задоволи с това, че сухо и кратко му заповяда да ги заведе колкото се може по-скоро в крепостта.
Сержантът се опита да възрази, но един повелителен жест го накара да млъкне.
Харисън повторно се поклони, обърна се наляво кръгом по всичките правила на военното изкуство и без да си позволи каквито и да било забележки, се упъти към форта. Конниците го последваха.
Кадифената змия не се помръдваше.