— Какво значи това? — проговори сержантът с най-любезен тон, като приближи до водача, който все още лежеше на тревата. — Какво значи това, драги приятелю? Вие още ли не сте влезли в крепостта?
— Чаках ви, приятелю на моето сърце — отговори с ироничен тон Кадифената змия.
— Хайде тогава да вървим! После каза шепнешком:
— Не ми се сърдете за това, което стана тук, стари приятелю. Всички грешим.
— На кого го казвате? — дръпнато попита Кадифената змия, като ставаше. — Бяхте си наумили да ми строшите костите.
— Забравете това, моля ви. Ще завършим тази глупашка сръдня с чашка в ръка не по-късно от десет минути.
— Нищо по-добро не желая… Не съм злопаметен, особено спрямо такива славни приятели като вас.
Пътниците влязоха в крепостта.
Докато слизаха от конете, сержантът пошепна няколко думи на ухото на единия от войниците. Почти веднага към чужденците се приближи слуга и с почтителен поклон им съобщи, че комендантът на крепостта ги чака.
След това се появи офицер и покланяйки се мълчаливо на пътниците, ги поведе към квартирата на коменданта. Този офицер беше подпоручик Уард. Като преминаха през няколко стаи, комфортно мебелирани, офицерът въведе двамата чужденци, които се бяха разделили с водача си, в обширен салон, където ги помоли малко да почакат. След това се отдалечи.
Останали сами, двамата непознати се спогледаха с усмивка.
— Виждаш ли, хубавице моя — каза по-възрастният, — че моите предположения се оправдаха… Всичко отива от добре по-добре.
— И наистина, драга Леона — отговори вторият пътник, — чакат ни. Вашият пратеник отлично изпълни заповедта ви и подготви всичко, което ни е нужно, както трябва.
— О, сеньор Паламед е тънък хитрец. Бях уверена, че ще успее да измами бдителността на френските разузнавачи. Вашето национално самолюбие е унижено!
— А как мислиш ти — ще ни се удаде ли да изпълним това, което намислихме?…
— Надявам се, драга Камила. Впрочем скоро ще узнаем на какво ще можем да се надяваме в това отношение. Ако не се лъжа, към нас идва самият комендант на форта и след като е мъж и англичанин, няма да ни откаже.
В тази минута вратата се отвори и в салона влезе офицер в блестящ мундир.
Тримата церемониално се поклониха един на друг, офицерът с грациозен жест показа на гостите креслата и започна разговора с тях.
— Получих, господа — каза той, — препоръчителното писмо, което ми направихте честта да ми изпратите с един от вашите слуги. Негово превъзходителство губернаторът на Вирджиния, наместник на британското величество, настоява главно на това, да се отдам на вашите разпореждания и съм готов да се подчиня на заповедите на негово превъзходителство и ви помогна, доколкото това, разбира се, зависи от мен.
— Твърде сме благодарни, господине — отговори по-възрастният от двамата пътници, — за искрения прием, с който удостоявате хора, които са ви съвсем непознати.
— Извинете, господине — продължи офицерът с тънка усмивка, — не мога да считам за непознати особи, които така препоръчва лорд Денвиди.
— Вие по всяка вероятност сте майор Джордж Вашингтон?
— Не, аз съм капитан Джеймс Меке. Майор Вашингтон бе принуден преди три дена да замине с експедиция, а аз в негово отсъствие изпълнявам длъжността комендант на крепостта. Но отсъствието на майора не трябва да ви безпокои, господа. Аз тук го замествам и ще се постарая да направя всичко, за да не ви дам да забележите, че ви приема не самият комендант, а само изпълняващият неговата длъжност. Но преди всичко потрудете се, моля ви, да ми съобщите какво очаквате от мен и веднага ще взема мерки за по-бързото изпълнение на вашите желания.
Настъпи минутно мълчание. Двамата непознати размениха погледи, не лишени от тайно безпокойство. Най-сетне по-младият се реши да възобнови разговора.
— Възложената ни задача с извънредно деликатна, господине — каза той. — Дошли сме, за да се свържем с майор Вашингтон и ако трябва да го чакаме няколко дни…
— За съжаление — прекъсна го капитанът, — той бе принуден, повтарям ви, да замине… Тук, на границата, всяка минута можем да очакваме нападение и затова постоянно се държим нащрек. Като тръгваше, майорът не можа да ни определи датата на своето завръщане, макар че е твърде възможно да отсъства и не особено дълго време.
— Може би ще трябва да почакаме завръщането му?
— Както ви е угодно. Но между другото… простете ми, че говоря с вас така откровено, струва ми се, че нямате основание да скривате каквото и да било от мен. Ползвам се с пълното доверие на моя началник.
— Пълно ли, господине? — преднамерено запита по-възрастният от пътниците.