— Да, господине, пълно — отговори капитанът с лек поклон.
— И така — продължи по-възрастният от пътниците, — майорът съобщил ли ви е причините, поради които идваме в крепостта?
— Да, той ми каза всичко, без изключение, господине.
— Значи — продължи младият човек с леко потреперване на гласа, — майор Вашингтон ви е казал и коя точно сме ние?
— Разбира се, господине — отвърна офицерът с неопределена усмивка. — Той заяви, че в неговото отсъствие ще ме посетят двама немски кавалери, пътуващи под името Валдек по тези места. Каза ми още, че тези кавалери се намират под особеното покровителство на негово превъзходителство губернатора на Вирджиния и че, следователно, ще трябва да ги приема като скъпи гости, да изпълнявам всичките им искания и им се подчинявам като на самия него.
— Майор Вашингтон не ви ли е казал нищо повече?
— Не, господине. А нима има още нещо?
— Всичко ви е прекрасно известно, господине. Това е достатъчно.
Капитанът отново се поклони.
— И тъй, господин Валдек, вие желаете…
— Ще ви изложа молбата си — възрази младият човек с прелестна усмивка.
— Ще се считам щастлив, ако съм в състояние да я удовлетворя… Кажете за какво става дума.
— Майор Вашингтон ви е казал съвършено ясно, че пътуваме по тези страни не само за удоволствие, но и с друга цел…
— Каква е тя?
— Да изучим нравите на дивите племена.
— Похвална цел, господине. За съжаление, струва ми се, че е свързана с редица трудности и опасности.
— Знаем това, но твърдо сме решени да постигнем тази цел.
— Щом е така, повече няма да ви разубеждавам. Длъжен съм обаче да ви предупредя, че без добър конвой е немислимо посещението на индиански племена.
Младите хора изгледаха капитана подозрително. Той обаче бе не случайно помощник на майор Вашингтон и спокойно издържа техния поглед.
— Услугата, която очакваме от вас, капитане, се отнася тъкмо до конвоя.
— Заповядайте! Слушам ви.
— В състояние ли сте да ни снабдите с конвой?
— Разбира се. В коя посока смятате да тръгнете?
— На север.
— Именно тези територии се обитават от най-свирепите племена.
— Знаем това, капитане.
— И въпреки всичко не променяте решението си?
— Не, капитане.
— Кога смятате да тръгнете? — запита капитанът след кратко мълчание.
— Утре, ако е възможно.
— В такъв случай, господа, конвоят ви ще бъде готов утре сутринта.
— От колко лица ще се състои той?
— От тридесет индианци гурони, най-знаменитите воини от цялото племе, с които, давам ви честната си дума, ще успеете да минете навсякъде.
Пътниците станаха.
— А сега — продължи капитанът, — трябва да отчетем факта, че сте пътували дълго и сте много уморени.
Капитанът позвъни. В приемната влезе войник.
— Заведи тези господа в приготвеното за тях помещение. Пътниците се сбогуваха с капитана.
— Драга Леона — на излизане от приемната каза единият от пътниците, — познаха ни. Този офицер, вярвай ми, отлично знае кои сме.
— Какво ни интересува това? — отговори другият със същия тон. — Нали се преструва, достатъчно ни е.
Войникът заведе пътниците във великолепно помещение, комфортно мебелирано за тази дива страна, и като се поклони почтително, ги остави сами.
Но те не бяха сами. Очакваше ги стар познат. Сеньор дон Паламед Бернарде де Бивар и Карпио, излекуван от раните си, но повече от всякога бледен, висок и слаб, стоеше неподвижно в чакалнята с накривена шапка, положил ръка на дръжката на своята знаменита шпага. Пътниците му дадоха знак да ги последва и влязоха в съседния салон, където разговаряха до късна нощ. След това го освободиха и останаха сами.
Глава VIII
СИНЯТА ЛИСИЦА
На другата сутрин, при първите удари на барабаните за утринната заря на крепостния окоп, двамата пътници напуснаха помещението, в което бяха прекарали нощта.
На излизане видяха капитан сър Джеймс Меке.
Офицерът веднага ги поздрави радушно.
— Вече сте на крак, господа? — каза той, ръкувайки се с техните стегнати в ръкавици ръце.
— Нима това ви учудва, капитане? — спокойно му отговори по-възрастният Валдек. — Вие навярно ни считате за изнежени дами, а не мъже?
Тези думи бяха произнесени така спокойно, че офицерът се смути.
По-младият от пътниците каза:
— Искахме да видим изгрева на слънцето. Не сме ли закъснели?
Сър Джеймс Меке поведе младите хора към оградата.
— Погледнете! — каза той, посочвайки с дясната си ръка към полето. Чужденците погледнаха към указаното място и с изненада забелязаха на неголямо разстояние от крепостта седем-осем толдоси от кожа. Тези толдоси ги нямаше предния ден.