— Какво е това? — с учудване запитаха те.
— Това са — вежливо отговори капитанът — индиански толдоси, което ще рече, лагер от тридесет червенокожи воини под командата на знаменития вожд Синята лисица. Той е съгласен, по моя молба, да ви съпровожда навсякъде. Безпрекословно ще изпълнява вашите заповеди, каквито и да са те, през цялото време на пътуването ви.
— Бързината, с която изпълнихте нашето желание, увеличава цената на вашата услуга, капитане. С дълбока благодарност ще споделим това с когото трябва, когато му дойде времето.
Капитанът се поклони.
— Тези индианци ще ви чакат тук дотогава, докато вие пожелаете да се отправите на път.
— Няма да чакат дълго, капитане. Ние се отправяме на път още днес.
— Както ви е удобно, господа, но щом твърдо сте решили да вървите, ще изпратя да кажат на Синята лисица да се яви при вас за нареждания.
— Не мога да си представя как ще се обясним с него — със смях реагира младият човек.
— Няма да ви бъде трудно. Индианецът прекрасно разбира английски и когато поиска, дори говори на него.
Около девет часа бе сложена закуската, разбира се, по английски комфортно сервирана, сякаш не бе малък форт, а големият Лондон.
Тъкмо бутилката бе започнала своята обиколка, когато вратата на столовата се отвори и на прага й застанаха сержант Харисън и индианският вожд.
Синята лисица беше още млад човек, с умни черти на лицето и горд поглед. Облеклото на индиански вожд му стоеше изискано елегантно.
Като влезе в залата, той се поклони на присъстващите с кимане на глава, след това се изправи, скръсти ръце на гърдите си и зачака да го заговорят.
Сержант Харисън имаше по-суров вид от обикновено, лицето му бе по-червено от мундира, а очите му светеха като въглени.
— Здраве желаем, началник! — каза сър Джеймс Меке, като стана да посрещне индианеца. — Сърцето ми се радва, като виждам моя приятел.
— Синята лисица получи поканата от своя баща, бледоликия началник… и побърза да дойде — отвърна червенокожият надуто и с гърлен акцент, присъщ на всички индианци.
— Седнете до мене, началник — покани го офицерът. Индианецът се подчини. Капитанът веднага му наля чаша уиски, напълвайки я до самия ръб. Вождът, чиито очи жадно заблестяха, я изпразни до дъно.
— Ее, това, изглежда, ви харесва? — смеейки се каза подпоручик Уард, който се отнасяше към индианците с известно презрение.
— Ох — отвърна индианецът. — Огнената вода на бледоликите е също като млякото за гуроните.
— Щом е така, трябва да повторите — продължи подпоручикът.
И той наля втора препълнена чаша на индианеца. В това време сержант Харисън, поставил дясната си ръка до челото и опънал лявата, стоеше неподвижно и прав като стълб на три крачки от масата. Така упорито гледаше капитана, че той най-после го забелязя.
— Какво има, сержант? — запита го капитанът. — Като че ли искате да ми кажете нещо?
— Да, господин капитан — отговори сержантът с начумерен вид, за да подчертае сериозността на присъствието си.
— Е, говорете! Но най-напред изпийте това, за да си намокрите гърлото — прибави офицерът, като му подаде чаша с уиски.
Сержантът жадно пое чашата, изпи я на един дъх, избърса с длан устата си и пак, козирувайки, се изпъна.
— Е, сега говорете — каза капитанът.
— Ето какво, сър — отговори сержантът. — Ваша милост съвсем безполезно дава нареждания никой да не напуска крепостта след залез-слънце и да се поставят часовои на стените.
— Защо, сержант?
— Затова, ваша милост, защото има хора, които, когато им се поиска, напускат крепостта под носа на часовоите…
— Кои са тези хора, сержант?
— Двама са, ваша милост.
— Как се казват?
— Единият е този дангалак негодяй, когото индианците са нарекли Розовия фламинго…
— Ако не се лъжа, това е същият човек, който преди два дни ни предаде писмото от тези господа? — каза капитанът, посочвайки чужденците.
— Той, същият, ваша милост. Изчезна около три часа сутринта и така хубаво скри следите си, че и досега не успяхме да го намерим.
Младите хора размениха погледи и неволно се усмихнаха на наивното красноречие на подофицера.
— Хм! А кой е вторият дезертьор?
— О, вторият!… Негодяй, когото аз отдавна вече познавам… Човек абсолютно за нищо негоден… Той беше водач на тези джентълмени и заедно с тях влезе във форта. Наричат го Змията, Кадифената змия. Не му се доверявам твърде…
— Много добре! Можете да се оттеглите, сержант. И главното — нито дума! А, почакайте. Кажете веднага да оседлаят конете на тези господа. А сега изпийте още една на тръгване.
След като сержантът излезе, капитанът се върна при младите хора и каза: